24 юли 2007 г.

На гости в Трънчовица

Вчера следобяд заедно с Даниела Бонова Петкова, която е заместник-председател на „Дружеството на банатските българи в България” посетихме отец Стефан Калапиш в Трънчовица. Ето ги и двамата на снимката, а аз съм зад обектива по разбираеми причини.
Пътуването беше и служебно за мен – трябваше да снимам изоставената църква „Светия Кръст”, а съчетавайки работата за вестника с работата за банатските българи, в качеството ни на председател и заместник-председател на Дружеството, посетихме да видим как се справя на новото място един от членовете на стария екип в Бърдарски геран, спомогнал за създаването и живота на „Фалмис”.
Отец Стефан Калапиш сега живее и работи в църквата „Архангел Михаил”, намираща се на едно възвишение в самия център на селото. Изключително гостоприемен, отец Стефан ни прие у дома си, разведе ни навсякъде, запозна ни с част от енориашите си, дошли за литургията в 17 ч. въпреки нечовешката жега и пустинния палещ вятър.
Всичко в Трънчовица е ожарено от сушата, дъжд няма от три години, опалени хълмове, сух въздух и жар, сипеща се от небето, но за сметка на това малцината жители, с които поговорихме, бяха толкова сърдечни, усмихнати, с отворени сърца, че дори само това стигаше, за да направи нашето посещение незабравимо.
15 години селото е било без свещеник и сега за новия енорист има работа като за петима, но това не го плаши, защото хората му показват, че го обичат и ценят, грижат се за него и му се радват като на отдавна чакан дар. Може би трябва да се живее дълго в мъките на такава духовна суша, да се страда, за да се осъзнаят грешките и тогава, когато дойде някой, който иска да отдаде живота си за верните, те да тръгнат след него безпрекословно…
Бяхме като у дома си в старата енорийска къща в Трънчовица, а единственият банатски българин в това село е сигурен пристан за всички, които попаднат по някакъв начин в това все по-умиращо село, като ги посрещне с усмивка, нахрани ги с малкото, което има, напои ги в страшната жега и отвори сърцата и на другите хора, за да приемат гостите, правейки ги част от цялото на малката си общност.

1 коментар:

Анонимен каза...

Е стига селото не умира.