29 октомври 2007 г.

Спечелихме изборите!

Тези дни за пръв път в живота си видях село Бърдарски геран така сплотено и с едно единствено желание - да преодолее застоя, да се спре умирането, да се даде път на младите и работещи хора, за да оцелее селото и всички ние. Селото беше разбунено като кошер и тръпнещо като пред буря.
Днешният ден е преломен за всички ни. Може да се каже, че едва сега в нашето село окончателно си отиде всичко онова, за което по учебниците пишат, че уж си било отишло с идването на 10 ноември 1989 г.
Новият кмет на Бърдарски геран се казва Цветомила Спасова, родена на 08.02.1967 г., завършила великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" със степен бакалавър, специалност "История и география" и ЮЗУ "Неофит Рилски", гр. Благоевград, със степен магистър, специалност Финанси.
Била е учител в училището ни цели 12 години.
Да се надяваме, че както всички се обединихме сега, за да спечели младостта, знанието, интелигентността и желанието за работа, така и през идващите четири години ще останем всички заедно, защото само от нас зависи да има "утре" за село Бърдарски геран, да има банатски българи, помнещи историята си и гордо отстояващи бъдещето си.

Повече за данните от изборния ден можете да намерите тук

27 октомври 2007 г.

Павел Куков - последният певец на банатското в България

(статията е публикувана в АБАГАР, брой 1 /2005 г.)
При споменаването на банатските българи в България в съзнанието на запознатия с темата веднага изплуват няколко възлови места, хора, събития. И ако родното ми село Бърдарски геран е известно като “столицата на банатските българи в България”, то за съседното малко село Гостиля можем да кажем, че има честта в него да е роден Последният певец на банатското като диалект, памет, традиция и душевност.
Многократно съм посещавала Гостиля и винаги с една единствена цел – да се срещна с Павел Куков. Човекът, който дълги години е бил пазител на църковната сграда в селото, свири на хармониума и гори за палкенската кауза, давайки всичко от себе си. Не си спомням кога взаимно се открихме, но сътрудничеството ни беше предопределено, а и в малката общност на банатските българи в България не можеш да останеш скрит, особено ако има какво да кажеш на света.
Връщайки се на село за Бъдни вечер, главната ми мисъл беше как да се срещна отново с него, за да получа повече информация във връзка с настоящата статия. Гостиля е доста изолирано село, което е характерно за банатските български села, и затова комуникациите са твърде затруднени. Прехвърлих няколко възможни начина, за да стигна до там, но все не бяха сигурни или направо невъзможни. Така в навечерието на най-святата нощ единственото ми желание изглеждаше неосъществимо и неуспеха леко вгорчаваше празничната атмосфера. Два часа преди полунощ познат глас по телефона преобърна всичко и чудото на Бъдни вечер за мен имаше съвсем реални измерения. Павел Куков бодро ми съобщаваше, че е в църквата в Бърдарски геран и ме чака. Нашият нов енорийски свещеник отец Збигнев, който бе в Гостиля за празничната литургия, знаейки за желанието ми, решил да го докара и да ми направи невероятен коледен подарък. За пореден път се убедих, че в тази нощ стават чудеса, и то дори, ако вече малко си се поотчаял...
Така, в навечерието на Рождество Христово, в залата на енорийската къща за мен и Павел Куков се отвори врата към миналото и ние смело пристъпихме в приказния свят на старите банатчани.

Духът на Гостиля

Село Гостиля е основано от преселници банатски българи през 1890-1891 г. след като областният управител в Плевен ги напсувал и изгонил, заплашвайки ги, че ще ги върне откъдето са дошли, защото не се съгласили да отседнат в с. Горна Митрополия с местните жители. Противопоставят се с претенциите, че са католици и банатски българи и искат да основат свое село с църква, училище и кметство. През новото село минава р. Гостиля, която се влива в Искър, а къщите са разположени от двете страни на рекичката, наричана галено Барата.
В средно заможно многобройно семейство на 14 ноември 1925 г. се ражда Павел Куков като първороден син на Гъргол и Луция Кукови, след когото следват още двама братя. Патриархалната атмосфера на дома, конете, работата на нивите, специфичния банатски бит оставят дълбоки следи в съзнанието му, растейки щастливо и безгрижно, обичан от всички в къщата. Главната фигура в семейството, естествено, е дядото Павел, който бил църковен настоятел и така внукът отрано навлиза в делата на църквата не само като редовно посещава литургиите, но и наблюдавайки как с каруцата и още трима старци обикаляли из селото да събират църковния десятък в натура.
Първият свещеник в спомените му е отец Херман Демер, който със сестра си Марта остава в Гостиля до 1939 г. Влиянието на този високо ерудиран и взискателен немец за малкия Павел е от решаващо значение и определя главната насока на развитието му в бъдеще. Отец Херман, или както го наричали гостилчани “домен”, обичал енориашите си и взаимно си помагали кой както може. Лете, през ваканцията, организирал курсове по немски език, като учил децата да пишат с готически букви. Уроците посещавали само пет или шест деца, а таксата била толкова крини овес за петдесетината му кокошки. Там Павел за пръв път се докосва до немската култура и немския книжовен език, защото живеещите в Гостиля немци, които се преселват заедно с банатските българи, говорели на швабски диалект.
Тези първи стъпки в чуждоезиковото поприще и изричното настояване на отец Херман карат родителите му след завършване на четвърто отделение да го запишат в немското училище на сестрите бенедиктинки в Бърдарски геран, където директор бил отец Евгени Босилков. Петнадесет дни преди започване на учебните занятия трябвало да се премине своеобразен стаж за елементарно говорене и писане на немски език. Павел се съгласява да замине, още повече, че вече имал роднини в селото – сестра на майка му била омъжена в Бърдарски геран. Закарват го с каруцата баща му, майка му и свещеника и се връщат в Гостиля. Всичко върви по мед и масло, защото децата вече добре говорят немски, а повечето били и от немски произход.
Но един ден изневиделица настъпва първата криза в живота му, която сменя тотално посоката на случващото се в живота му. Кати, немско момиче от Гостиля, негова съседка, с която и в родното им село седял на един чин, залепила на пръста си лист хартия и отвлякла вниманието му от урока. Преподавателката, вероятно сестра Хелмтрудис, забелязала разсейването и го накарала да стане и да даде обяснение какво прави, а не внимава. Павел, разбира се, отговорил, че Кати прави нещо и затова се разсеял, а сестрата отправила упрек: “Ти, дебеличко павликянско прасенце!”. Макар тонът да бил доста кротък, за десетгодишния Павел това била първата обида в живота му и тя жестоко го ранила в най-съкровеното – произхода, който за банатските българи е нещо повече от история. Постоял прав като зашеметен и изведнъж като светкавица излетял от стаята, стигнал до къщата на тетка си, взел си багажа, оставил кратка бележка и хукнал сам по обратния път за Гостиля през полето. Бягал и плакал, а в ушите му кънтели обидните думи, които останали единствения му силен спомен от немското училище на сестрите бенедиктинки. Прибрал се благополучно и шокирал родителите си и свещеника, а на следващия ден всички отново с каруцата го закарали обратно. Въпреки добрите думи на сестрите и опитите да го върнат, той категорично отказал и така безславно се завърнали в Гостиля, търсейки нови решения за продължаване на обучението му.
Отец Херман още по пътя намерил друг вариант за ученолюбивото и честолюбиво момче. Предлага на баща му да го прати заедно с братовчед му Йозо Ив. Топчиев в малката семинария в гр. Ямбол, където отец Марислав Банчев щял да ги приеме. Една обида обръща живота му и от немския език се прехвърля към френския, който става “любовта” на живота му.

“Напред, никога не се обръщай назад!”

За първи път пътува с влак на отиване в Ямбол. На гарата ги посреща отец Йосафат Шишков, тогавашен директор на пансиона и с файтон ги закарва до триетажната сграда на новото им училище. Първото, което вижда там, е следната картина – всичките 20 момчета, наказани на колене, защото говорят на български, а не на френски език. Така започва учебната година в I клас (днешния пети) далече от роднини и от Гостиля. Там написва първото си стихотворение, увлечен по класическите образци на френската поезия. Строгия режим в духа на френските училища, разнообразните екскурзии до близки и далечни места, приятелите, срещите с различни хора го обогатяват и развиват като личност. След три години престой в Ямбол заедно с братовчед му и още три момчета заминават за френския колеж “Свети Августин” в Пловдив и се записват в IV клас (сега осми клас) класически профил. Там вече учи друг негов братовчед Павел Ст. Каръков.
Нова, много по-богата на преживявания, среда белязва юношеството му. В елитното училище учат не само католици и така се запознава и с различните от нас. Прилежен и старателен “до дребнавост” Павел Куков винаги е на първите места по успех на класни работи и съчинения, а по латински е направо виртуоз. Въпросът, към който ще се връща многократно по-късно, е какво би станало с него, ако би попаднал в някое обикновено училище в родния си край или пък в семинарията на отците пасионисти в Свищов, където един младеж от Гостиля се удавил в Дунава, а другите двама се върнали от Холандия и така и не станали свещеници, заедно с още няколкото ученици, които не са излизали от България.
Възможността да попадне във френския колеж за него е началото на възход, който по това време изглежда безоблачен и незаплашен от нищо. В колежа освен с поезия започва да се занимава и с музика и по специално със свирене на пиано. Взема уроци при швейцареца Per Emmanuel, но таксите са толкова скъпи, че баща му продава един жребец, за да може да подсигури таксите за него и за брат му, който по това време учи в търговската гимназия в Свищов, а после в търговския колеж “Петър Берон”.
Увлича се по френските класици Корней, Расин, Молиер, Юго, Ламартин. В последните класове преподавател по философия им е отец Камен Вичев, който запленява учениците както с осанката, така и с ерудицията си. Насочва ги към Бергсон, Кант, към древните гръцки и римски философи. Като начинаещ поет младият Павел Куков е естествено да има симпатии към преподавателите по френска литература и по български език, които не само му посочват образци, но и го поощряват да пише. В колежа учат също руски и старобългарски език, а в пансиона на семинарията отец Иван Вичев, енорист на източнокатолическия храм “Възнесение Господне” им преподава и църковнославянски. Така, докоснал се и до славянските езици, Павел е до такава степен запленен, че дори по едно време мечтае да следва славистика, но все пак остава “заклет” франкофон.
Пише стихотворения за всичките си съученици, по разни поводи и без поводи, рисува, участва в излетите, организирани от колежа. В края на юни 1940 г. имали годишен изпит, но с успех над 5,00 е освободен и се прибира в родното село 15 дена преди другите. Петнадесетгодишен, свири добре на хармониума и организира младежите да разучат за празника на енорията, на който проповядва от. Евгений Босилков, модерна за времето си миса, а не грегорианската “De Angelis”. Прибира се на село вече всяка ваканция и помага в стопанството, но годините в колежа бързо се изнизван и заради войната ги разпускат след коледната ваканция на 1943 г. и така, леко “осакатени”, абитуриентите завършват и напускат Пловдив. Тогава Павел Куков приютява в Гостиля едно от момчетата, което не може да се върне в Турция заради затворените по време на войната граници. Това момче е Иван Теофилов, който и досега споделя, че престоя и младежките преживявания в Гостиля го карат да се чувства банатчанин и го приобщават към всичко банатско.
Войната бушува. Всички мъже и коне са мобилизирани и 19-годишния Павел трябва да поеме стопанството и да се справи с организирането на брането на 50 декара царевица. Отбива военната си служба и през октомври 1946 г. го викат да преподава в колежа в Пловдив, а по-късно става и монитор (надзирател) в семинарията. През лятото кандидатства в Софийския университет класическа филология и го приемат, но остава учител, като следва задочно, а по-късно доброволно се отказва, защото не вижда перспективи за реализация. Подава молба в МВР - Оряхово да бъде допуснат да следва социология и философия във Франция, но му връщат документите, като избождат очите му на снимките, които пази и досега. Наричат го “кулашка издънка, френски шпионин и ватикански агент”.
Отново обида го събаря от въздушните романтични кули и очите му се отварят за реалността, която става все по-зловеща. На връщане от Оряхово броди огорчен по пътищата, минава за успокоение през Войводово, родното село на майка му, и започва да разсъждава трезво. Стяга се и кандидатства през лятото на 1948 г. френска филология в Софийския университет. Приемат го и започва да учи, старателно взимайки всичките си изпити до лятото на 1950 г. Тогава на неколцина от студентите им предлагат да минат задочно и той приема, защото усеща, че ще започнат преследванията и може да го изключат, както постъпват с братовчед му Павел Каръков. Решава да се скрие и със същия инат, както изоставя немския език и училище, така и сега, подава молба да бъде назначен за учител. Властите му четат “конско” и го “запращат по дяволите” в новооткритата гимназия в с. Тръстеник. Сбогом, старофренски език, сбогом, мечти за научна кариера!
Както често повтаря Павел Куков “Предвидливият е по-богат от най-богатия!” и тази философска позиция лишава битието му от почести и блясък, но вероятно го спасява от нещо, което не би могъл да понесе. Завършва с отличие през 1952 г. и през всичките 41 години учителски стаж преподава в различни училища в Плевен и района освен френски език, още и анатомия, геология, руски език, в Полувисшия медицински институт – и латински език. Учителството е призвание, магнетизъм и обич и затова стотици са признателните ученици, които и досега търсят любимия си учител и го посещават в малкото село Гостиля. А за тях той не е възрастния и сломен от годините човек, когото виждат очите им, а очарованието на една ерудирана личност, носеща полъха и обаятелното влияние на друга култура.
Останал пазител на църковната сграда в Гостиля през дългите години на смут и съзнателна отстраненост и сега все още свири на хармониума със същото увлечение и любов както в годините на юношеството си. Посетителите на Гостиля, независимо от конфесионалната им принадлежност, отнасят със себе си спомена за храма и вечно забързания човек, който с охота ги развежда, за да им покаже красотата на спомените си и все още дишащото село, а на прощаване отнасят със себе си мелодия, чута в църквата, и усмихнатото лице на Павел Куков.

“Палкене, пръснат пу света, бранет палкенската хурта!”

В кашата от езици, сред която умело плува Павел Куков, в най-съкровеното кътче на сърцето му е отделено място за родния диалект. Свързвайки го само с дома, той по една случайност открива, че палкенския диалект е нещо много повече от говора в семейството. Очите му “отваря” отец Антон Марков, роден в Пловдив и принадлежащ към катедралното духовенство. През 1940 г. на празника на свети Йосиф в Секирово Павел Куков чува, че един от свещениците в Пловдив е бил известно време във Винга, но е бил изгонен от румънските власти, защото развивал пробългарска дейност. Колко му трябва на младежа да реши да се запознае с него и докато чува коментара, вече е пред споменатия свещеник, който го впечатлява първоначално с твърде снажния си ръст (за банатските българи това е първото, което и днес ги шокира при среща с южните павликяни, които са много по-едри от нас). Представя се, че е от Гостиля, а свещеникът го кани в Пловдив да му даде банатски календари и вестници. Връща се в Пловдив с него (с позволение на наставника си) и това запознанство ражда най-изявения поет в България, пишещ на банатски български диалект. Още съвсем млад и зелен младежът е запленен от писменото палкенско слово, поглъща всичко жадно и започва сам да пише поезия на диалект.
Вече често посещавал отец Антон Марков, когото в спомените си нарича “моят великан”, който се оказал приятен събеседник и умен съветник. Този свещеник бил изключително интересна личност, проявяваща разностранни таланти, което естествено, предизвиквало недоброжелателството и завистта на заобикалящите го. С усет към езика и поет, а същевременно и занимаващ се професионално с музика той пленява младия и имащ същите интереси Павел. Така намират общ език, а следвайки отправения в мерена реч съвет на свещеника “Не умувай много, пиши, щурмувай строго!” младежът написва една оперетка на палкенски по популярна френска мелодия, съчетавайки музиката и поезията. Пиеската е играна до 1943 г. в коридора на училището в Гостиля и се включва в репертоара на местната младеж, подготвяща представления всяка година напълно в духа на времето.
От 1940 до 1946 г. неистово пише стихове на диалект (дори роман в стихове), на книжовен български език предпочита прозата (роман, новели, разкази), пише поезия и на френски. Почти нищо от произведенията му не е издавано, с изключение на поместеното на страниците на бюлетина за банатските българи “ФАЛМИС – Uvec falim!”, излизал от 1998 до 2003 г. с две години прекъсване. При описването на участието на Павел Куков в това дело неизбежно ще бъда пристрастна, защото като главен редактор на бюлетина винаги съм намирала подкрепа и всеотдайно себераздаване от негова страна. А появата на първия брой на “ФАЛМИС”, представен тържествено в читалището в Бърдарски геран на 25 януари (Обръщането на свети Павел по католическия литургичен календар) отново отключва стихията на творчеството му в служба на палкенската идея. Така се ражда стихотворението “Палкене” (от което е и стиха, изведен като подзаглавие в тази част), носещо посвещение “Посвещавам на първия брой на “ФАЛМИС” от все сърце и с дълбоко вълнение”.
С поезията си на диалект участва и в антологията на банатската българска поезия, подготвяна за печат от Дружеството на банатските българи в Румъния със седалище Тимишоара.
От времето на колежа си води дневник на френски език, но най-съкровения му дневник е на палкенски и носи красноречивото заглавие “Палкенски горчиви корени”. Една вътрешна озареност неизбежно идва пак от същия извор, от който блика и горчивината. Принадлежността към общността на банатските българи е предопределила битието му, но и надеждата, че сме безкрайни в постоянно окрайностяващия ни външен свят щом сме оцелели през бурите на времето. Многобройни доказателства за това намираме в поезията му, която преодолява мъката и пие от вярата в безкрайността у нас.
И така все още бродещ сред първите места на заселване след преселението, с любов и тъга милващ с поглед порутените изоставени къщи Павел Куков, Духът на Гостиля, носи вътрешната светлина на надеждата, че дори и когато ни няма нашата безкрайност ще остане, за да се изпълни мисията на Последния певец, който пее песните на предците ни, за да ни ги предаде, а ние да ги дадем на идващите след нас.

Гостиля – накратко за миналото и настоящето

Днес бях с нашия енорист отец Асен Яков Генов в Гостиля. Той трябваше да отслужи там литургия и ме взе със себе си, за да снимам и покажа селото на всички, които не са го виждали отдавна или пък изобщо…
Ръмеше и в цялата тъга на есенния ден, сипеща се като ситни капчици от небето или набивайки се в очите от гледката наоколо, сякаш нямаше да се отвори никакъв проблясък. Обаче всичко се разви по друг начин, защото в Гостиля все още има един човек, чиито душа и сърце се борят за банатската българска кауза с цялата сила на любовта. Това е Павел Куков – за него ще поместя малко по-късно статията, която писах за АБАГАР преди години.
А в брой 2/1998 г. на „ФАЛМИС – Uvec falim!” Иван Гашпаров, един друг жител на Гостиля, който вече е покойник, ни разказва за селото:

Село Гостиля


Рано пролетта на 1890 год. на Оряховското пристанище пристигат 86 семейства, които идват от пределите на Австро-Унгарската империя. Главно това са банатски българи - потомци на преселниците след Чипровското въстание от 1688 год. По вяра са католици от латински обред. Ведно с тях идват унгарски, немски и чешки семейства. Пренощуват в Оряхово. Носят покъщнина и земеделски инвентар.
От тях 46 семейства заминават за Плевен. Заселват се в местността "Бойов геран" до с. Горна Митрополия. Преди това в България е приет "Закон за населяване на ненаселените земи", скрепен с княжески указ 1М: 222 от 20 май 1890 год. - замисълът е ясен, още повече, че е трябвало да се привлекат хора, живели в по-напредналата част на Европа.
Настанявайки се в Горна Митрополия, те поискали от областния управител Симеонов да бъдат отделна община, кое¬то той не уважил и даже наругал молителите. Тяхното желание е продиктувано от това, че те отдавна са живеели в условията на общинското самоуправление. В Унгария още при правителството на барон Етвеш е извършена реформа в съответствие със станалите промени и целяща едно по-ускорено развитие.
В същия ден (10 октомври 1890 год.), след конфликта с плевенския управител, тръгват обратно за Банат. Нощуват в "държавния соват "Гостиля". Мястото им харесва. Изпращат делегация при врачанския областен управител Михаил Македонски /с неговото име е свързано създаването на революционен комитет в Кнежа, чиито председател е той/. По това време Македонски е учител в това селище. Той веднага изпраща чиновник да размери по два декара дворно място на всяко семейство. Решават да останат и строят къщи по техен тертип в прост готически стил.
Тежко прекарали зимата на 1890/1891 год. Местният жител Мартин Ловров пише: "...добре, че жителите на околните села ни оказваха помощ и се отнасяха добре с нас." А когато в края на февруари 1891 год. положението се влошава, делегация отива при Македонски и той лично идва в Гостиля. Нарежда да им се отпусне жито от държавния резерв и заем от оряховската земеделска каса. През пролетта на 1891 год. засели по 10-15 декара царевица и в следващите години идват още семейства.
В 1894 год. селото наброява 274 къщи и до 1898 год. се води наместничество на Кнежа, но с правото да си избира кметски наместник.
През 1893 год. се открива първи клас. Пръв учител е Андрей Николов от с. Селановци - известен по-късно наш професор скулптор. Класовете са се помещавали в частни къщи и след войните е построена сграда.
Църквата в началото също се е помещавала в частна къща. Пръв свещеник е Амброзио Галярди (1892 - 1906 г.), италианец. Всъщност за душите им се грижи орденът на пасионистите със седалище в Рим, който още в края на 18 век обслужва създадения диоцез на католиците в Северна България. В 1906 год. е построена църквата с труд и средства на населението и с енергичното ръководство на свещеника Морис Дулсе (белгиец), който е извоювал парични помощи от архиепископа на Париж - монсеньор Мишел дьо Белагроа. Дулсе по-късно е архиепископ на католиците от Северна България със седалище Русе. След него свещеник е Рихард Хофман - също белгиец, кой¬то построява първия етаж на енорийския дом. От 1925 год. до 1940 год. свещеник е Херман Демер (германец) - автор на добър немско-български речник и популяризатор на футбола в селото. Помощник-енорист е Хуго ван Бергман - холандец. До 1948 год. свещеник е Плачидо Корси (италианец) - впоследствие шарже д`афер на посолството на Ватикана в София.
В този ред на мисли искам да за¬върша с това, че селото ни е дало 31 убити във войните. И българи, и немци, и унгарци смятаха България за свое отечество и воюваха с достойнство за нея.

ИВАН ГАШПАРОВ

А ето и снимките от днес:



24 октомври 2007 г.

Храмът “Свети Сава” в Белград

На връщане от Иваново в неделя, 21 октомври, спряхме за кратка разходка из Белград. Беше вече привечер, но не можахме да откажем на любезните домакини от българското посолство в Белград - аташето по културата Ивайло Киров и съпругата му Силвия Кирова, която се оказа, че е родом от Бяла Слатина и това още повече укрепи добрите отношения помежду ни.
Посетихме величествения православен храм „Свети Сава”, който се строи от 1936 г. до сега само с дарения на хората. Повече за историята на храма ще намерите на официалния му сайт. В близост до грамадната нова сграда се намира малката църква „Свети Сава”, която е действаща, но нея не успях да посетя този път. Ще бъде при следващото ми минаване през Белград…

Културно дружество "Иваново-1868"

През 2000 година в Иваново се събират няколко ентусиасти банатски българи и решават да намерят начини, за да опазят банатската българска култура, която е заплашена от асимиалация в многоезична Войводина. Така е основано Културното дружество „Иваново-1868”, през 2001 г. е регистрирано и до този момент има 120 членове. Целите на дружеството са да се съхрани банатската българска култура във Войводина и да се въведе изучаването на българския език в училище, тъй като от 1945 г. той не е изучаван от децата.
За целта дружеството наема хореограф, който два пъти седмично се занимава с децата и сега могат да се похвалят с един чудесен ансамбъл, който освен български фолклор, прекрасно и почти професионално изпълнява и фолклора на всички други националности във Войводина.
С помощта на Министерството на образованието и науката в България дружеството получи учител по български език, който преподава на децата. Като особено постижение за банатските българи е фактът, че за тези няколко години са успели да прокарат часовете по български да се провеждат в училището като свободно избираем предмет. В момента такъв учител е Огнян Цветков, който от четири години работи сред банатските българи и вече има големи успехи с малките си питомци.
Председател на Културното дружество в Иваново сега е Стоян Василчин, а секретар Петър Василчин, който е и председател на Националния съвет на българското малцинство в Сърбия. Той има три седалища – централното седалище е в Димитровград, един филиал в Босилеград и един в Иваново. Основна задача за Националния съвет на българското малцинство в Сърбия е изучаването на българския език да се въведе в училище като основен предмет за децата с български произход.
Добре уреденият офис, който съвместява дейността и на двете организации, се намира в една от стаите в културния дом в Иваново и е открит през 2006 г. от президента на Република България г-н Георги Първанов.

И аз станах член на дружеството в Иваново - почетен, а не редовен, но важното е да бъдем едно, за да можем да изпълним успешно мисията си за съхраняването на банатската българска култура.



23 октомври 2007 г.

Иваново – село на брега на Дунав

Иваново е най-малкото село в община Панчево и се намира на 21 км. от града. Разположено е на река Дунав, на алувиална тераса с надморска височина 70-73 метра. Разполага с 4 817 хектара земя. Близостта до реката е удобство както за връзка с другите населени места, така и за развиване на риболова.
Има легенда, че името на селото идва от името на първия жител, българина Иван Гуран (или Горанов при банатските българи в България). Този човек имал магазин в този район по време на строенето на дигата на Дунава, която пази полето от наводнения. Строителите го посещавали и наричали мястото „При Иван”, така останало името и на новото село – Иваново. През 1890 г. унгарската власт сменя името на селото, а при новата власт след 1920 г. отново става Иваново.
Селото е основано от 200 семейства банатски българи, преселници от сегашния Румънски Банат през 1868 г. С тях идват и десетина немски семейства, а петнадесет години по-късно идват и унгарци. И сега двете общности живеят в добро разбирателство.
В енорийските книги първото родено дете в новото село е записано на 14 април 1868 г. в българското семейство Телбис, а на 2 юни следващото в семейство Койов.
През 1883 г. идват 800 унгарци. Така през 1897 г. в Иваново живеят вече 2527 жители.
Най-големият спад сред населението настъпва през 60-те и 70-те години на XX век, когато в Западна Европа (най-вече в Швеция) се преселват за временна работа или за постоянно повече от 700 човека. Сега жителите на селото наброяват около 1100 човека, а в училището учат около 100 деца.

Побратимяване

Енорийският празник в Иваново, честван комбинирано с предстоящия Ден на народните будители 1 ноември, бе повод и за едно ново приятелство. Сключен бе договор за побратимяване между община Раковски (България) и община Панчево, в пределите на която се намира Иваново, най-малкото село на общината.
Ансамбъл „Слав Бойкин” от читалище „Св. Св. Кирил и Методий” в гр. Раковски бе красивата рамка, в която бе поднесено това предложение за побратимяване, като ръководителите на читалището бяха главният двигател за цялата инициатива – от началото до края. Александър Алексиев, управител на читалището, и Анета Пендакова организираха с много труд до най-малките подробности пътуването, подготовката на програмата, намирането на даренията за българите в Иваново и Бело блато, осигуряването на средствата за цялата тази инициатива.
Извън сухата деловитост на официалното подписване на договора, връзката между хората от двете населени места придоби по-реални измерения с новите запознанства и приятелства, с общите преживявания за тези два дни, с песните и танците, с дългите разговори за взаимно опознаване, за да установим, че изобщо не сме различни. Имаме еднакви проблеми, еднакви болки и надежди, а бъдещето ни може да бъде и общо, само ако искаме и положим усилия да го изградим заедно.
Концертът, проведен от 19 ч. на 20 октомври в културния дом в Иваново обедини домакини и гости, за да покажем на всички, че танците, песните и музиката могат да градят мостове, по които да преминем и да намерим общото помежду си. Повече за това събитие – в коментарите към снимките в слайдшоуто:

22 октомври 2007 г.

Храмов празник в Иваново, Сръбски Банат

На 20 октомври жителите на Иваново честват своя светец покровител свети Венделин.
Този светец е роден в края на VI век в Ирландия, покровител е на животните, посевите и плодовете. Призовавали са го и като защитник против чумата.
Църквата в Иваново е осветена през 1892 г.
Храмовия празник тази година уважиха и г-н Георги Димитров, посланик на България, аташето по културата Ивайло Киров, кметът на община Панчево, зам. кметът на община Раковски, ансамбъла при читалище „Св. св. Кирил и Методий” - град Раковски и много други гости.
Най-голяма радост за верните бе присъствието на двама свещеници банатски българи – отец Стоян Калапиш, родом от Бело блато и на отец Дамян Калапиш от Арад, Румъния.
В селото и българите и унгарците са католици, които заедно живеят от години, знаят езика на другия, както и официалния за страната, а литургиите текат и на трите езика като преходът става неусетно по взаимна договорка.

Един приятел от Берлин

Помните ли, когато писах за случайната ми среща с Румен Милков от Берлин?
Той вече си е вкъщи и е направил един блог на немски език за Бърдарски геран. Публикувал е прекрасни снимки, а скоро ще е там и моята статия за немската църква, преведена на немски език.
Този блог е създаден с една единствена мисия - да покаже на света немската църква и да търси начини за реставрацията й.
Ето гледната точка на новия ни приятел към проблемите, които не са само наши, а и общи.

19 октомври 2007 г.

Българиада във Войводина

Вчера минах през Държавната агенция за българите в чужбина и научих голяма новина. Ако не бях отишла, така и нямаше да разберем за събитието, защото рядко ни уведомяват.
Получили са покана за поредната "Българиада във Войводина", не знам коя вече поред, която ще се проведе на 27 и 28 октомври в Бело блато. Заминават двама представители на Агенцията - Никола Даскалов, директор на Дирекция "Български общности и информационна дейност" и Йордан Колев, експерт, референт за българските общности на Балканите.
Форумът се организира от "Дружество за български език, литература и култура" - Нови Сад и Българско културно дружество "Трендафер" - Бело блато.
Програмата съдържа:

27 октомври, събота

13 ч. - посрещане на гостите
13,30 ч. - обед
14 ч. - футболен мач
17 ч. - откриване на изложбата
18 ч. - културно-забавна програма
21 ч. - вечеря

28 октомври, неделя

9,30 ч. - закуска
10 ч. - спортни състезания
11 ч. - литературна среща
13 ч. изпращане на гостите

Повече подробности ще донеса от Сръбски Банат, където отивам днес. Връщам се в неделя.

17 октомври 2007 г.

Нещо от коментарите

Не знам дали следите старите публикации за коментари. Обикновено има такива - появяват се със закъснение, зависи кой кога е посетил блога. Интересно ми е да ги чета, хубаво е да има диалог все пак.
Днес получих много хубав коментар на предишната публикация, но не знам дали ще го забележите, а наистина си струва, и затова го публикувам тук:

БИБЛЕЙСКИ СОНЕТИ

Манол Манолов

На безбожния светилник гасне,
огънят му пуши и не топли;
къщата му я огласят вопли,
неговите близки са нещастни.
Негов верен спътник е позорът,
здравето му пък е тежка болест.
Корените му изсъхват долу;
клоните му се отсичат горе.
Пътят на безбожния е кратък
и не води към честита старост...
Примка го улавя за петата
и капан над него се затваря.

Теснота и страх го угнетяват,
враговете му го побеждават.

***
Каква нелепа, глуха пустота
отравя дните ми без Тебе, Боже.
Невидим, някой вечно ме тревожи,
далеч ли съм от Твоята врата.
И чужденец съм аз във този свят,
защото тука нищо трайно няма.
В руини се превръща всеки замък,
а те пък в прах и пепел се рушат.
Душата ми прилепва към пръстта,
но словото Ти пак я съживява;
издига я над суета и врява
и й посочва път към вечността,

където във сияние и слава
с Исус ще тържествува над смъртта.

16 октомври 2007 г.

Запустение

Днес беше хубав слънчев ден. Топлото ме накара да изляза навън и да се разходя, любувайки се на галещите есенни лъчи. От няколко дни обикалям пеша селото и снимам стари изоставени къщи. Не знам дали болката, която гризе сърцето ми при гледката, си струва, но мисля, че е добре всеки да се замисли като се докосне до запустението, което все повече превзема Бърдарски геран.
Изселването е ставало в началото благодарение на „меката” ръка на разправата с богатите след 9 септември 1944 г. Вземат им земята и те, останали без препитание и смисъл на живота, забягват по градовете. Техните къщи сега са най-страшни, защото са големи, били са хубави, носят много спомени…
Постепенно от селото гонят най-умните, най-активните, най-перспективните. Защото дразнят, дават база за сравнение, не си мълчат, борят се за някакви идеи и каузи. Изнасят се и бедните, които не успяват да оцелеят тук. Тръгват да търсят препитание някъде другаде и може би успяват. За всеки човек си има място под слънцето – ако не е тук, то със сигурност някъде другаде.

Не си мислете, че селото е само от такива стари и рушащи се къщи. Има и много хубави, модерни, поддържани домове. Просто изоставените стават все повече и повече, а храсталаците превземат дворове и улици, прокарват пипалата на клоните си в останките от стаите, преграждат пътеките и закриват къщите така, сякаш превземат нещо свое и го отнемат от хубавия, слънчев свят наоколо, за да го погребат в страшното НИЩО на разрушението. А там в него има загубени много спомени, образи на хора, детски смях и врява, домашни звуци, музика, караници и веселие… всичко, което е населявало тези домове в не толкова далечното минало.

Докато обикалях, провирах се из храсталаците и стъпвах с боязън по обраслите пътеки, разгръщайки клоните, наблюдавах повече с окото на фотограф руините и търсех да хвана най-добрия ъгъл, светлината, сянката, красотата на мига, някак си се разсейвах и не допусках да ме докосне мъката от видяното. Тя ме удари вече с пълна сила, когато преглеждах кадрите на компютъра си и кълбо от болка и мъка се намести задълго някъде дълбоко в мен.
Ако имате възможност, разходете се по улиците на селото ни. Разровете със стъпките си тревата по тротоарите, отгърнете с рамо храсталаците, оставете се да ви одраска палаво клонче, не свикнало да вижда човек, влезте в изоставените дворове, погледнете в стаите, останали под открито небе, загубвайки покрива си, и тогава ще усетите любовта към родното село някак си по-различно. Без патоса на празниците, без „биенето в гърдите” какви сме, откъде идваме и какво сме дали на света, без егоистичното себеизтъкване и помпозните декларации.
Ще разберем, че нещо сериозно не ни достига, някога нещо изначално е сбъркано в нас щом вече повече от 60 години сами се унищожаваме. Загубили сме Пътя и отказваме да го намерим. По-лесно е да бягаме, изоставяйки домовете си, и да не поглеждаме назад – към къщата, към селото, към близките, към спомените, към миналото…

Можете да видите снимките в по-голям формат като идете в web-албума ми в Picasa, кликвайки в долния ляв ъгъл на слайдшоуто, където пише името на албума.

Публикации в Банат

Приятно бях изненадана днес, когато отворих да прочета в интернет последния брой на вестник "Nasa glas", издание на Дружеството на българите в Банат, Румъния, и намерих свой текст там. Редовно следят блога ми и ето, че новини оттам преминават на страниците на вестника, което е една много показателна тенденция, че банатските българи, макар и полека, започват да живеят един общ живот, независимо къде са по света.
Тук можете да видите вестника - на страница 6 и 8 има информация от блога ми.

14 октомври 2007 г.

На гости в Бяла Слатина

Днес православните почитат света преподобна Параскева Епиватска или както още я наричат – света Петка Търновска, защото мощите й са пренесени от Епиват в Търново през 1238 г. по времето на цар Иван Асен II.
Православният храм в общинския ни център Бяла Слатина (от Бърдарски геран е на 9 км.) днес имаше голям празник – 120 години от освещаването му. По този повод с отец Асен, Михаела и Петя отидохме в ранния следобед да видим нашите приятели – отец Тодор Дудов и Цветан Диковски, теолог, който помага за неделното училище и за ред други неща в църквата.
Цветан е описал подробно историята на храма и можете да научите доста интересни неща, които ни разказа на живо днес, оттук
Похвалиха се с нови придобивки – витражи, дело на художника Васил Габровски; нова чешма в двора и нова икона на света Петка, дело на местния иконограф Марио Беров. Издали са и юбилеен бюлетин, наречен „Светлик”, които дано да се превърне в периодично издание, макар и с неопределена периодика. Високото му качество все пак дава заявка за следващи подобни.

13 октомври 2007 г.

Банатските българи във Враца

Днес следобед в Бърдарски геран беше за кратко Даниела Дочева (или по баща Августинова, както я знаят всички). Тя е член на Управителния съвет на Дружеството на банатските българи в България и за тези, които не я познават, прилагам снимката й. За повече от месец не беше в България, но сега вече е тук и с удвоени сили ще действа от Враца за обединяване на банатчаните там.
Около час обсъждахме плановете на дружеството, които много скоро ще добият по-видим вид.

11 октомври 2007 г.

Моята Алма Матер

В неделя, 7 октомври, бях в Търново. Там учих в университета пет години от 1991 до 1996 г., специалност Българска филология. Обичам този град. Все по-рядко ходя, но пък с радост се връщам отново и бродя по тесните улички, стоя на моста над Янтра, гледам накацалите къщи по хълмовете.
В тази мрачна неделна утрин пристигнах към 10 ч., идвайки от Горна Оряховица, където бях от петъка на гости. Небето беше смръщено, но нищо не можеше да повлияе на доброто ми настроение и усещането, че ме чака нещо хубаво. Какво беше учудването ми, когато още в автобусите в града контрольорките бяха ужасно недружелюбни и само сумтяха, гледайки пътниците все едно ей сега ще ги убият. На една от автогарите положението беше подобно, когато опитах да намеря малко информация. На автогара Запад беше почти същото, като изключим билетопродавачката на касата, която поне що-годе любезно ми обясни какви автобуси има за Русе, където ми предстоеше да отида до вечерта след една дълга разходка из старопрестолния град.
Казах си, че такива дреболии не могат да ми развалят деня, и се упътих към университета по старата пешеходна алея, която съм изминавала почти всеки ден през онези пет години на следване. Ще я видите в кадрите по-долу.
Хора нямаше, и това беше много добре, защото въпреки спокойствието на заспалите улици и красотата на града, сърдитите жители, с които имах щастието да контактувам в тази утрин, оставиха само негативни спомени у мен. Свежестта на реката, зелените все още дървета, леката мъглица, стелеща се наоколо, успяха да възвърнат усмивката на лицето ми и закрачих бодро към хълма Света гора. Снимах къщите на отсрещния бряг на реката, любувах се на прокрадващите се слънчеви лъчи, които макар за кратко, все пак плисваха върху тях и заигравайки по фасади, покриви и зеленина, връщаха към сянката на алеята цялата хубост на този град, за да я запазят в сърцето на съзерцаващите я. И тогава за пореден път се убедих, че градът връща туристите към себе си не с хората си, а с красотата на сградите, със спокойната хубост на планината, с достолепието на миналото си величие.
Разни следи от него се прокрадват в изсечени върху камък евангелски слова, икони и старобългарски шрифт се мъчат да наведат мисълта към онова, дето би трябвало да държи в едно хората, града, държавата, за да не се загуби, да не изчезне оставеното от школата на Патриарх Евтимий някога… Само че дали го има у хората, ходещи по улиците, посрещащи неприязнено туристите, насила рушейки със злото в себе си красотата на завещаното.
Почти в края на алеята забелях един охлюв, също изкачил се като мен до статуята на Евтимий на хълма. Снимах го – много е красив. Зад гърба на статуята се отваря пространството на университетския комплекс и главно ректората. Във витруалната разходка ще видите какво запечата фотоапарата ми. За съжаление пропуснах да снимам отдолу – от автобусната спирка, и то е защото се изкачих и слезнах пеш.
Много неща са се променили на хълма – нови сгради, повече зеленина, повече цветя, но спокойствието си е същото. И Царевец отсреща все така гледа на всичко мъдро и спокойно.Велико Търново е един истински университетски град – затворен и компактен, с много история навсякъде и хиляди студенти. Само младите хора го спасяват, иначе да е загинал в сивотата и умрялостта на на жителите си.

8 октомври 2007 г.

Петият студент

Досега представих само четиримата първокурсници в София, но ето, че дойде времето и на петия.
Бях в Търново вчера. По други работи, но използвах да се видя и с момчето от Бешенов, което е първи курс в университета, специалност Български и английски. Казва се Тома Ронков и говори доста добре книжовния език. Спокоен е и казва, че добре се справя. Вероятно колоритът на града, спокойствието, затвореността на университета действат успокояващо. Докато за момчетата и момочетата в София дори само големия град, трафика и пътуването до университетите вече създава объркване.
Понеже Търновският университет е и моят университет и познавам много добре благотворното въздействие на града и прекрасните преподаватели, сигурна съм, че Тома ще се справи отлично. През цялото време на срещата ни му говорех на диалект, а той на мен на книжовен език, почти без да се обърка, което показва както мотивацията му за учене, така също и способността му да разграничава езиците.
В Търново учи още едно момче от Бешенов – Петър Чокани. Той е втори курс археология, но не можахме да се видим, защото беше на работа този ден.

5 октомври 2007 г.

Студентите

Вчера от 17 до 19 ч. бях в Студентски град на гости на студентите от Бешенов . Ето ги на снимката – Мелания, Ана-Мария, Адриан и Николай. Бяха толкова гостоприемни и радостни, че имат посещение и някой се интересува от проблемите им, че не е лошо и други да се сещат за тях. За Мелания тече трета учебна седмица, а за останалите е едва първа и още не могат да свикнат с новото. Момичетата свикват по-бързо с всичко – условия за живеене, училище, завързват нови познанства с колегите, докато за момчетата стресът е някак си по-голям и засега са по-уплашени, но понеже са доста добър екип четиримата и се подкрепят, вярвам, че ще се справят и никой няма да отпадне от играта предсрочно.
Апелирам да ги потърсите – чрез мен засега, ако нямате техните координати. Те имат нужда от подкрепа и внимание, за да усетят България като своя втора родина, защото все още се гордеят, че са българи. Нека да им помогнем да не загубят обичта към нея и към хората, живеещи тук.

3 октомври 2007 г.

Кампания “Светини”

Днес научих за една инициатива на фондация “Покров Богородичен” – набиране на средства за рушащи се православни храмове и манастири чрез SMS или т.нар. DMS. Повече за акцията и много хубава презентация можете да видите на адрес http://pravoslavie.bg/content/view/7252/257/

Смути ме само една от фразите “Да възстановим светините, от които имаме нужда”. А дали наистина повечето от хората имат нужда от тях в днешното бездуховно и безхаберно време? Щом са ги зарязали така от поне 50 години, че и повече, каква нужда можем да търсим...

Не е е лошо да се замислим и за рушащите се католически храмове, за които пиша вече повече от година на страниците на АБАГАР. Ние нямаме 300 рушащи се сгради, но пък процентно и тия, които имаме, са ни предостатъчно…

2 октомври 2007 г.

Гъските и хората

Селото ни е обиколено от празна зелена площ, по-известна с нашето си наименование “излаз”, с ударение на “а”-то. Идва от “излизане” и подобни производни, а за банатските българи, където и да са по света, това си е мястото, където са играли като деца, където са се гонили с големи и шумни ята гъски и са се търкаляли по тревата.
Е, всичко това вече е на път да изчезне. Като почнеш от децата, минеш през гъските и стигнеш до чистата трева за търкаляне.
Днес минах с колелото по тези празни площи земя, прорязани от мамещи да тръгнеш по тях прашни пътища. Срещнах малко гъски и ги снимах. Ей така, за да напомня на всички какво сме загубили. Затворили сме в детските си спомени мекотата на гъшия пух в завивките и възглавниците; жълтото на патенцата; страха от съскането на гъските, водещи малките си, и гонещи ни заплашително; красотата на летящото над главите ни бяло ято, под чиито криле уплашено се снижаваш до земята и после се изправяш, едва поел дъх от емоцията… Днешните гъски не полетяха, просто хладнокръвно ми обърнаха гръб и се отдалечиха… Дали аз не съм вече същата или и гъските са преситени и отегчени в обречеността на малкия си брой…