Днешният ден дойде с необичайна топлина и пролетна свежест, но в храма оределите черни редици хора и цветята навяваха тъга, а още повече раняваше сърцето факта, че литургията се превърна за пореден път в палене на свещи, които бързо се огъваха и разтичаха, сякаш от деформираната представа, че една или десет свещи ще изпълнят дълга ни към нашите покойни.Гробището, непосещавано с месеци, днес за втори път през годината се оживи с малцината, дошли повече да поплачат, да оставят храна „За Бог да прости”, да запалят пак някоя свещ и едва ли, за да измолят някоя молитва за душите на покойните…
Тъжно и страшно… А някъде забравени остават думите, които носят надежда:
„Аз съм възкресението и животът, казва Господ, който вярва в мене, и мъртъв да е бил, ще живее; и всеки, който живее и вярва в мене, няма да умре навеки”. (Йоан, 11,25-26)
Вечен покой дай им, Господи, и вечната светлина да ги озари, да почиват в мир. Амен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар