Очакването – в разни измерения
(Живите и мъртвите храмове)
Странно е колко рядко се замисляме за същността на храма - домът за молитва, Божият дом. Като сграда, извисяваща се в пространството, и като общност, която да бъде живият храм. Връзката между двете – сграда и общност, е толкова тясна, че те се оглеждат една в друга, копирайки чертите си, грешките си, надеждите си. Идва времето, когато за пореден път храмовете ни ще се напълнят до пръсване за полунощната литургия на Рождество Христово и ще осъмнат отново с малката шепа верни, които всъщност изграждат общността.
Времето на Адвента, в очакване на Второто идване, е дадено да размислим, да погледнем в сърцата си, да погледнем около себе си и да намерим онова, което би трябвало да ни върне в храма истински. Какво очакваме ние и какво Бог очаква от нас през това време? Оказва се, че по-често се получава едно велико разминаване между тези очаквания, което прорязва четирите седмици, за пореден път сблъсквайки добро и зло във вечната битка за човешката душа. За да стигнем до Рождество Христово отново без да сме се променили, вярвайки в лъжите си и отказвайки да осъзнаем смисъла на заложеното в Словото.
Четирите входни антифона на неделните литургии през адвентното време насочват погледа ни към процеса, който очертава взаимоотношенията ни с Бога, описани с ясна и категорична точност, за да бъде гарантиран успешния изход и да се осъществи срещата ни, предопределена и чакана, но отлагана единствено от нашето упорство. Всичко трябва да започне от личното решение да се променим, да въздигнем душата си към Него и само след тази стъпка са възможни следващите. След като вложим цялото си упование в Христос тук и сега, ще ни се отвори следващата врата, която води към бъдещето, когато Той ще дойде да спаси народите и да донесе радост в сърцата ни. За да стигнем до третата неделя и да ни се напомни, че не трябва да униваме по трудния път, а да се радваме, въпреки трудностите, защото изходът е близо. Отправили поглед напред и нагоре да заживеем отсега в тази радост, която ще дойде. А финалът е облян от светлината и живителната влага на връзката между небето и земята, между нас и Бога. Спасителят ще се роди и в нашите сърца само ако сме изминали целия път дотук правилно, ако сме изпълнили указанията, ако сме осъзнали знаците по пътя и сме отворили сърцето си за дъжда на благодатта.
I адвентна неделя
„Към Теб, Господи, въздигам душата си;
Боже мой, на Теб уповавам: да се не посрамя.
Да не тържествуват над мен враговете ми:
понеже всички, които се надяват на Теб,
не ще бъдат посрамени”.
В сегашното време на личните ни надежди и тревоги има достатъчно напрежение, изтъкано от несигурност и боязън, от силен страх и очаквани провали в бъдеще. Всичко това може да се реши само с една стъпка, толкова трудна за прекрачване, че болката прорязва решението ни из дъно. Трябва да се обърнем директно към Господа и да го намерим както в сърцето си, така и в храма, за да намерим сигурност за бъденето ни занапред. Защо ходим в храма? Какво търсим там? Интересен въпрос, на който е доста сложно да се отговори. Това време на очакване започва с ясно изразена покана да идем именно там. И то не как да е, а „радостни”! Много сложна задача, се оказва, или поне се долавя разминаване в смисъла на радостта. Този, който влагаме и този, който е истински верният. Тя би трябвало да идва дори само от факта, че сме поканени, че сме избрани, че сме обичани и чакани.
За едни посещението на храма е традиция, останала от детството им, наследена от родителите им, свързана дълбоко с чувството им за принадлежност към нещо, с което се определят пред света. За други е част от удобното за момента представяне пред другите, за трети - известно разнообразие в сивото и самотно ежедневие, да се срещнат с хора, да чуят новини, да поговорят. Има и една част, която ходи, защото има вътрешна нужда да го прави, защото вярва истински и жертвоготовно. Общото за всички е, че са вътрешно убедени, че постъпват правилно. И тези, които играят някакъв театър, завещан от предците, и другите, които са искрени. Всички заедно са обединени от очакването, но видяно в различни измерения.
А има и една друга група, която е трудно да бъде наречена „верни” – тези, които посещават храма само на Рождество Христово и на Великден, за да запалят свещ и да минат триумфално и бързо през храма гордо вдигнали глави и изобщо непозволявайки на съзнанието си да им заговори. Защото то няма и какво да каже, заглушено от неспиращото им бъбрене. Те просто не спират да говорят (вървейки през храма, палейки свещи, оглеждайки украсата, въздишайки пред пещерата с новородения Исус), за да чуят нечий друг глас, за да оставят Бог да им заговори дори в краткия миг, когато са в Неговия дом. Откъсването е толкова страшно - не само няма вяра, но и дори няма знание за църковните правила и истини, няма дори лъжливо и неискрено спазване на протокола.
За една голяма част от верните не покаянието е водещо (те дори са вътрешно убедени, че го изживяват по правилния начин, независимо от резултата), а именно знанието, получено в часовете по катехизис, в редовното участие в църковния живот. И това знание държи човека вътре в общността, кара го да се съобразява, ако не истински с Образа на Христос, то поне със законите на църквата като институция. Но такова общение не може да носи радост, или поне не такава радост, каквато би трябвало да бъде. Тя е закрепена за външни стожери като, например, вихрена подготовка на пиески, пещерички, песни, украси и в цялото това суетене по външното украсяване на Божия дом забравяме да подготвим душата си. А времето на Адвента е дадено именно за това – да подготвим грижливо живият храм на душата ни за идването на Христос.
Истинската радост идва от благодаренето за получените благодати. Тя трябва да извира от сърцето и да се насочва към Бога. Тогава и славенето на името Му няма да е част от сценария, гарнирано с панделки, свещички и лъскави усмивки, а съпреживяна вътрешна радост, извираща от очите и стопляща сърцата на другите около нас. Общността се гради не само от общото дело по украсяването на храма, а и от съзнанието, че това, което правим, е за слава на Някого над нас, а не за да участваме в надпревара чий храм ще е по-украсен и кой ще накичи повече елхи вътре. Сравняването на броя на елхите, на красотата на фигурките в пещерите, на лампичките по олтара запокитва радостта от очакването отново в светския жаден за подобни надпревари манталитет, в чиито води е толкова по-удобно да се плува. Преминаването отвъд е мъчително, но най-страшното е, че дори е нежелано истински. Страданието от това отърсване от удобните рамки, в които живуркаме и си вярваме, че сме свети, е непосилно именно защото не можем истински да се уподобим на Жертвата. До истинската светост изобщо не ни се и помисля да се доближим – тя е толкова неудобна в този подчинен на личните ни потребности и удобства свят.
II адвентна неделя
„Народе Сионски, ето Господ ще дойде да спаси народите,
В сегашното време на личните ни надежди и тревоги има достатъчно напрежение, изтъкано от несигурност и боязън, от силен страх и очаквани провали в бъдеще. Всичко това може да се реши само с една стъпка, толкова трудна за прекрачване, че болката прорязва решението ни из дъно. Трябва да се обърнем директно към Господа и да го намерим както в сърцето си, така и в храма, за да намерим сигурност за бъденето ни занапред. Защо ходим в храма? Какво търсим там? Интересен въпрос, на който е доста сложно да се отговори. Това време на очакване започва с ясно изразена покана да идем именно там. И то не как да е, а „радостни”! Много сложна задача, се оказва, или поне се долавя разминаване в смисъла на радостта. Този, който влагаме и този, който е истински верният. Тя би трябвало да идва дори само от факта, че сме поканени, че сме избрани, че сме обичани и чакани.
За едни посещението на храма е традиция, останала от детството им, наследена от родителите им, свързана дълбоко с чувството им за принадлежност към нещо, с което се определят пред света. За други е част от удобното за момента представяне пред другите, за трети - известно разнообразие в сивото и самотно ежедневие, да се срещнат с хора, да чуят новини, да поговорят. Има и една част, която ходи, защото има вътрешна нужда да го прави, защото вярва истински и жертвоготовно. Общото за всички е, че са вътрешно убедени, че постъпват правилно. И тези, които играят някакъв театър, завещан от предците, и другите, които са искрени. Всички заедно са обединени от очакването, но видяно в различни измерения.
А има и една друга група, която е трудно да бъде наречена „верни” – тези, които посещават храма само на Рождество Христово и на Великден, за да запалят свещ и да минат триумфално и бързо през храма гордо вдигнали глави и изобщо непозволявайки на съзнанието си да им заговори. Защото то няма и какво да каже, заглушено от неспиращото им бъбрене. Те просто не спират да говорят (вървейки през храма, палейки свещи, оглеждайки украсата, въздишайки пред пещерата с новородения Исус), за да чуят нечий друг глас, за да оставят Бог да им заговори дори в краткия миг, когато са в Неговия дом. Откъсването е толкова страшно - не само няма вяра, но и дори няма знание за църковните правила и истини, няма дори лъжливо и неискрено спазване на протокола.
За една голяма част от верните не покаянието е водещо (те дори са вътрешно убедени, че го изживяват по правилния начин, независимо от резултата), а именно знанието, получено в часовете по катехизис, в редовното участие в църковния живот. И това знание държи човека вътре в общността, кара го да се съобразява, ако не истински с Образа на Христос, то поне със законите на църквата като институция. Но такова общение не може да носи радост, или поне не такава радост, каквато би трябвало да бъде. Тя е закрепена за външни стожери като, например, вихрена подготовка на пиески, пещерички, песни, украси и в цялото това суетене по външното украсяване на Божия дом забравяме да подготвим душата си. А времето на Адвента е дадено именно за това – да подготвим грижливо живият храм на душата ни за идването на Христос.
Истинската радост идва от благодаренето за получените благодати. Тя трябва да извира от сърцето и да се насочва към Бога. Тогава и славенето на името Му няма да е част от сценария, гарнирано с панделки, свещички и лъскави усмивки, а съпреживяна вътрешна радост, извираща от очите и стопляща сърцата на другите около нас. Общността се гради не само от общото дело по украсяването на храма, а и от съзнанието, че това, което правим, е за слава на Някого над нас, а не за да участваме в надпревара чий храм ще е по-украсен и кой ще накичи повече елхи вътре. Сравняването на броя на елхите, на красотата на фигурките в пещерите, на лампичките по олтара запокитва радостта от очакването отново в светския жаден за подобни надпревари манталитет, в чиито води е толкова по-удобно да се плува. Преминаването отвъд е мъчително, но най-страшното е, че дори е нежелано истински. Страданието от това отърсване от удобните рамки, в които живуркаме и си вярваме, че сме свети, е непосилно именно защото не можем истински да се уподобим на Жертвата. До истинската светост изобщо не ни се и помисля да се доближим – тя е толкова неудобна в този подчинен на личните ни потребности и удобства свят.
II адвентна неделя
„Народе Сионски, ето Господ ще дойде да спаси народите,
и Господ ще направи да се чуе величественото му слово
за радост на сърцата”
Пропуснали да извършим сами обръщането си, получаваме пореден шанс да се разтърси из корен невъзмутимото ни себелюбие. Напомняне, че сме избрания народ на Сион, идва с директен призив, който да ни отърси от удобството на света, в който сме приели да „празнуваме”, усилено наблягайки главно на „празнотата” у себе си, а не да „честваме”, отдавайки почит на събитието, уверени, че сме безкрайно прави.
Господ ще дойде, но дали ще го видим, залисани в щурата подготовка на празното ни от духовност съществуване, в приготвяне на трапези, канене на гости, организиране на щури веселби. А храмът и родилия се Бог в него, ще посетим в Рождественската нощ, само за да хвърлим блеснал от пищната вечеря поглед към куклата, лежаща в сламата и да послушаме коледни песни, докато се поздравяваме с околните, сякаш само и единствено за това сме дошли в храма. Заменили сме манната небесна с месото от робските котли на светския ни манталитет и опиянени от измамното ни благополучие и веселост сме забравили, че душата ни мръзне като малкия Исус в пещерата, останала някъде отвън на студа и непоканена да вземе дял във великата тайна на тази нощ.
Срещата с Бога не се е състояла за пореден път, защото и това Негово време отново сме го пропуснали, поредния шанс да се доближим до бъдещето си някак си ни е убягнал между суетата на подготовката на видимото и стремежът ни да се изтъкнем на всяка цена. Удивително заглушени остават словата, които трябва да донесат радост на сърцата, защото готови да разпознаят радостта сърца има странно малко, всичко друго остава на нивото на благоприлично замъгления поглед, уж омаян от смисъла на чутите думи, зад който се крият обикновено много по-тривиални мисли.
Светът ни отново се е затворил до малката пещера на собствения ни егоизъм и отново сме пропуснали шанса да се доближим истински до Рождеството. Свят, в който сме се взрели предимно в себе си и не можем да кажем искрено „Заради моите братя и моите ближни казвам: мир тебе! Заради дома на Господа, нашия Бог, желая ти добро” (Псалм 121, 8-9). Няма я мисълта за другия или ако се прояви по празниците, то тя пак е показна, даренията ни са с цел да изтъкнат нашата заможност и успехи. Замаяни от взирането в себе си, някак сме загубили усещането за другите и не можем да молим, измествайки собствените си нуждите, заради техните. Не можем искрено да желаем мира в отношенията, защото ние просто не виждаме тези около нас. Другите присъстват някак незабележими, толкова, че дори ги забравяме след като сме им дали по някоя усмивка и сме им стиснали ръката в храма по време на литургията. „Мирът” остава някъде в думите от литургията, ритуално минава през устните ни, опитва се да ни обедини чрез подадените ръце, и бързо се стопява, сблъскал се в студенината на каменните ни сърца. Колко много хора подават ръце за помиряване и дори не гледат в очите другия, а колко пък го гледат с мазна и лицемерна усмивка, за която знаеш, че е лъжа от начало до край, защото този човек след като свърши времето на литургията ще се прави, че дори не те познава. Всичко това обезсмисля този жест на помиряване, прави го част от външната лъжлива маска, зад която крием злото в себе си. Ние не желаем доброто на никого – не само заради другите, които би трябвало да са братя и ближни, а още по-малко заради такава „отмряла” абстракция като Дома на Господа.
И къде е тогава радостта? Къде е нашето искрено отзоваване на призива да идем в дома Господен радостни? Отново сме го загубили по пътя, но не пътя до храма, а из лабиринтите на собственото си затворено за другите сърце, отказващо да познае покаянието и сляпо вярващо си, че постъпва правилно и спазва каноните на Църквата. Но по чий стандарти?
III адвентна неделя
„Радвайте се винаги в Господа:
Пропуснали да извършим сами обръщането си, получаваме пореден шанс да се разтърси из корен невъзмутимото ни себелюбие. Напомняне, че сме избрания народ на Сион, идва с директен призив, който да ни отърси от удобството на света, в който сме приели да „празнуваме”, усилено наблягайки главно на „празнотата” у себе си, а не да „честваме”, отдавайки почит на събитието, уверени, че сме безкрайно прави.
Господ ще дойде, но дали ще го видим, залисани в щурата подготовка на празното ни от духовност съществуване, в приготвяне на трапези, канене на гости, организиране на щури веселби. А храмът и родилия се Бог в него, ще посетим в Рождественската нощ, само за да хвърлим блеснал от пищната вечеря поглед към куклата, лежаща в сламата и да послушаме коледни песни, докато се поздравяваме с околните, сякаш само и единствено за това сме дошли в храма. Заменили сме манната небесна с месото от робските котли на светския ни манталитет и опиянени от измамното ни благополучие и веселост сме забравили, че душата ни мръзне като малкия Исус в пещерата, останала някъде отвън на студа и непоканена да вземе дял във великата тайна на тази нощ.
Срещата с Бога не се е състояла за пореден път, защото и това Негово време отново сме го пропуснали, поредния шанс да се доближим до бъдещето си някак си ни е убягнал между суетата на подготовката на видимото и стремежът ни да се изтъкнем на всяка цена. Удивително заглушени остават словата, които трябва да донесат радост на сърцата, защото готови да разпознаят радостта сърца има странно малко, всичко друго остава на нивото на благоприлично замъгления поглед, уж омаян от смисъла на чутите думи, зад който се крият обикновено много по-тривиални мисли.
Светът ни отново се е затворил до малката пещера на собствения ни егоизъм и отново сме пропуснали шанса да се доближим истински до Рождеството. Свят, в който сме се взрели предимно в себе си и не можем да кажем искрено „Заради моите братя и моите ближни казвам: мир тебе! Заради дома на Господа, нашия Бог, желая ти добро” (Псалм 121, 8-9). Няма я мисълта за другия или ако се прояви по празниците, то тя пак е показна, даренията ни са с цел да изтъкнат нашата заможност и успехи. Замаяни от взирането в себе си, някак сме загубили усещането за другите и не можем да молим, измествайки собствените си нуждите, заради техните. Не можем искрено да желаем мира в отношенията, защото ние просто не виждаме тези около нас. Другите присъстват някак незабележими, толкова, че дори ги забравяме след като сме им дали по някоя усмивка и сме им стиснали ръката в храма по време на литургията. „Мирът” остава някъде в думите от литургията, ритуално минава през устните ни, опитва се да ни обедини чрез подадените ръце, и бързо се стопява, сблъскал се в студенината на каменните ни сърца. Колко много хора подават ръце за помиряване и дори не гледат в очите другия, а колко пък го гледат с мазна и лицемерна усмивка, за която знаеш, че е лъжа от начало до край, защото този човек след като свърши времето на литургията ще се прави, че дори не те познава. Всичко това обезсмисля този жест на помиряване, прави го част от външната лъжлива маска, зад която крием злото в себе си. Ние не желаем доброто на никого – не само заради другите, които би трябвало да са братя и ближни, а още по-малко заради такава „отмряла” абстракция като Дома на Господа.
И къде е тогава радостта? Къде е нашето искрено отзоваване на призива да идем в дома Господен радостни? Отново сме го загубили по пътя, но не пътя до храма, а из лабиринтите на собственото си затворено за другите сърце, отказващо да познае покаянието и сляпо вярващо си, че постъпва правилно и спазва каноните на Църквата. Но по чий стандарти?
III адвентна неделя
„Радвайте се винаги в Господа:
и пак ви казвам: радвайте се. Господ е близо”
Има нещо различно в тази неделя и то се усеща в напрежението на чакането, в тръпката от изминалия наполовина път и хвърляния назад поглед, насъбрал мъката и огорчението от изминалото дотук. Точно по средата спираме и на изкушението да захвърлим всичко към началото, когато сме се чувствали така удобно без тежестта на наложения пост, сме призовани по странен начин да продължим. Тази неделя носи названието Gaudete! (Възрадвайте се!) и е характерна с розовия цвят на литургичните одежди – само два пъти през годината цветът в храма придобива тази не характерна тоналност. И тя винаги е свързана с постното време и прехода, които трябва да изминем. Единият е по средата на постното адвентно време, а другият е на четвъртата неделя през великденския пост.
Възможна ли е радостта в тежестта на настоящето и дали си струва да заменяме вечната радост в бъдещето за бледото й като сянка подобие на днешната? Затворени в настоящето и живеещи само и единствено в него ние сме потопили дори нашето възприемане на Църквата в блатото на собствените си закотвени в миналото и настоящето представи. Страх ни е да погледнем напред, защото времето напред иска да изминем и последната крачка, да отдадем себе си, да съучастваме в Жертвата и да избелим дрехата си в кръвта на Агнеца. Засега ни е много удобно да си стоим главно в миналото, въздишайки по чаровността на миналите велики дни и потопени в историчността да превръщаме храмовете си в музеи и сърцата си в закоравели късове история. Впили взор в себе си превръщаме и храмовете си в насочени към себе си подобия на нас самите, главно за наша прослава, нямащи почти нищо общо с първоначалния замисъл – за Божия прослава. Затова се шири и кича и грозотата из храмовете ни, защото те са копия на собствените ни души, разкрасени външно или в някаква налудничава претрупаност на шарени образи навсякъде, или пък плашещи ни с тотемите, възправени из тях, в които сме превърнали изящността на статуите. Загубили сме мярката за красотата, защото сме загубили и връзката с Първоизточника.
Църквата ни от есхатологична и обърнала поглед към Идването, е станала исторична, забила поглед в собственото си битие, очертаващо границите на собствената ни ограниченост, за която обаче си мислим, че е целия даден ни свят и за пореден път жестоко се лъжем. Защото има и нещо, което ни е обещано и ни чака, само трябва да се измъкнем от музеите, в които сме превърнали храмовете на душите си, където с болна настървеност кътаме иконичките на собствените ни постижения, спомени, минали победи и успехи, мигове на задоволство и успехи, блазнещи самолюбието ни, и всичко това все на територията на Църквата, където сме избрали да играем ролите си. Оказва се, че пак са избрани от нас самите, без да сме се съобразили с Божия призив да поемем единствената роля, която да ни доведе до правилния изход. Там, където радостта ни ще е истинска и животът няма да е само минало. В бъдещето, което ни чака да се обърнем и да оставим сърцето ни да пробие тъмните завеси, с които сме го обвили, за да не познае случайно, че трябва да премине през надеждата на розовия цвят, където са смесени кръвта на Агнеца и белотата на очакваната ни святост.
Кои са Неговите дни, когато ще бъде това обещано идване и спасение? В кръга на литургичната година адвентното време ни дава шанс да осъзнаем, че Рождеството трябва да бъде приемано есхатологично, че за християните бъдещето определя смисъла на настоящето, а не миналото. Заради тази очаквана правда и този изобилен мир трябва да извървим отново разстоянието между себе си и Бог. Очакването е просто другата страна на Идването и двете сплетени в едно правят нашето общо живеене днес. Подготвено от искрено разкаяние, поддържано от свята надежда, укрепявано от вяра, за да се стигне до срещата, която да ни даде живот в едно вечно бъдеще. Дните на това сближаване за всеки от нас са едновременно очаквани някога и постоянно случващи се. Срещата зависи само и единствено от нашето решение да се обърнем и тръгнем в посоката, от която идва подадената с любов ръка, чакаща ни търпеливо.
IV адвентна неделя
„Росете, небеса, отгоре, и облаците да излеят Праведния;
да се разтвори земята и да роди Спасителя”
Очаквайки онези дни, когато ще дойде вечната правда, ни се налага да се справяме с живота ни тук на земята ден след ден и да превърнем краткото си пребиваване в осъзната подготовка на това, което ни чака отвъд. Този процес е дълъг и ни придружава до границата – с надежда, че повтарящите се грешки, които допускаме, ще доведат до покаяние отново и отново и когато дойде мигът на смъртта ще бъдем все пак Негови. Доколко ще позволим на сърцето си да достигне до предела, зад който се намират „Неговите” дни тук и сега, във всеки един миг, зависи от всеки от нас. Ако допуснем да осъзнаем жаждата на душата ни за живата вода на Словото, ще чакаме с нетърпение росата, изливаща се от небесата през Адвента, а няма само да си пеем „Росете небеса отгоре” и да се дивим на доброто изпълнение на църковния хор или пък да присвиваме саркастично устни, ако са били по-близо до фалша, отколкото до верния тон. Тъкмо в този момент трябва да се замислим какво е нашето собствено състояние под дъжда на тази лееща се от небето благодат. Дали я допускаме до сърцето си, което да е готово за нея, или пропиляваме живителните капки в дребнавостта на егоизма си.
Ако спрем да се залъгваме в набожността си, ще открием сушата, която изнурява доброто у нас. Ако спрем да вярваме на лъжите си и пробудим съвестта си, заспала поради безкрайното доволство от собственото ни величие, може и да открием, че стръковете на самонадеяността ни ще трябва доста да се поокастрят, за да се отвори място за признаване на истинския двигател на всичко ставащо около нас и с нас. Колкото и да ни се иска да издигаме горделиво глава, нещо все ще ни дава знаци, че не сме на верния път, но зависи дали искаме да ги видим.
В модерния свят, захвърлил Бога някъде в килера на спомените от детството си, надеждата вече не съществува, такава каквато ни е дарена, за да чакаме с упование и да можем да помним Рождението на Спасителя единствено в светлината на Второто му идване. Отказали сме се да помним именно това обещание, защото е толкова по-лесно да заменим надеждата за едно много егоистично и странно измерение на Очакването, където живеем с прогнози, планове, мечти, изтъкани от фантазните образи на съзнанието ни. Там няма и частица от Бога, там сме само Аз и моя свят, затворил се сам-самичък и лишен от онова утре, което ни е предопределено наистина.
Вместо да градим въздушни кули, с които да се залъгва детето у нас самите, затворено в собствената ни тъмница, би трябвало в светлината на свещите на Рождество да признаем, че Този, който се е родил днес е Царят на славата, който ще дойде. И само тогава отново ще можем да се върнем при детето, родено в яслата на нашето сърце, ставайки чеда Божии.
Смисълът на пещерите в храмовете ни, усилията, хвърляни за правенето им, големия интерес към тях са, за да ни напомнят да търсим именно подтекста на материалното, но ако това почитание остане само външно и се плъзне по външната набожност, а не мине отвъд, в смисъла, който Бог би искам да го разберем, тогава всичко е отминало само в светската плоскост и не сме се докоснали до истинската символика. Отново не сме разбрали какво се иска от нас, отказвайки да се превърнем самите ние в деца, с чисти сърца и очи, обърнати към Единствения, който ни чака с любов.
И така за пореден път росата от небесата не успява да размекне сърцата ни, а Спасителят отново е само герой от „коледна” пиеса, в чиято театралност сме насочили взора си, само и само, за да не вдигнем очи и да видим Истината. За мнозина от нас, ако я няма цялата тази суета по приготовленията на пиеси, украси и веселби в енориите ни, просто няма смисъл да се стъпва в храма. Какво да търсим там, ако няма начин да продължим да играем роли? Ако трябва да бъдем самите себе си, бедни и изоставени от одеждите на гордостта и себелюбието ни, ще се видим някак си не на мястото си. Само трябва да си го признаем и да дадем шанс да започне процеса на оздравяването ни.
Има два пътя в тази ситуация – или да продължим да играем театъра, в който ние сме главните герои, или да признаем, че режисьорът всъщност е друг и да преклоним гордо вдигнатата си глава, оставайки се на неговите грижи като деца. За да се затвори кръга на Очакването и Идването, защото Исус ни чака да го приемем в сърцата си в нощта на Рождество, която отново ще бъде тук и сега в студения свят на нашата егоистичност, за да ни даде шанс да се променим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар