23 декември 2008 г.

Преди Рождество

Изтичането на дните в този момент на годината ни карат да погледнем по различен начин на всичко около нас. Опитах се да напиша един текст, който не се получи както би трябвало и затова няма да види бял свят (вероятно защото вложих твърде много „себе-си”, а не се вслушвах, за да разбера), но пък в части от него се виждат двата различни начина на възприемане на „историята” за Рождество Христово.
Двете части говорят по различен начин за едно и също – и двeте ни разобличават, но пък може би точно сега е моментът да се замислим, вглеждайки се в настъпващата дългоочаквана нощ:

I част

Във времето преди Рождество трудно нещо може да ни изкара от апатията и самодоволното ни присъствие в Църквата. Адвентът ни е даден, мислим си, за да мерим седмиците с палене на поредната свещ от адвентния венец, толкова ритуално, колкото го изисква момента и публиката. В четивата някой ни призовава да правим прави пътеките Му; пускаме покрай ушите си „гласа на викащия в пустинята”; а пък за „благодатната Господна година” изобщо не се замисляме. Словото някак си няма място точно в този напрегнат момент, когато целият свят истеричи в празнични приготовления. Четири непълни седмици ни делят от общата еуфория, изразена в светлини, песни, шум, подаръци и най-вече в почивни дни. Значи това време ни е дадено да наредим всичко така, че пищността да е максимална и всички да са зашеметени от резултата. В топлия уют, където заспалата ни съвест блажено се протяга, този сън за идващия празник е толкова реален, че целия ни живот е завъртян около него. Не бива нищо да смущава реда, определен откакто се помним.

Да, може в храма да призовават повече от обикновено към покаяние, смирение, обръщане. Ами то такова е времето сега, пък и кой ли обръща особено внимание на думите по време на литургията, нали са почти едни и същи всяка година. Не върви ли животът ни безметежен и не сме ли примерни верни? Ходим на църква, изповядваме се отвреме навреме, причастяваме се редовно, да не би да нарушим реда в опашката за причастие с отсъствието си и така да предизвикаме срутване на стереотипа, в който минават дните ни и да създадем повод за съблазън на другите. Нали елхите са накичени, светлинките мигат, пещерата със Светото семейство вече е някъде на челно място в храма – просто чакаме да дойде момента. Достатъчно труд и средства хвърлихме, за да подсигурим украсата, остава само да се насладим на резултата.

И изведнъж нещо се обажда от дълбоко затуленото ни сърце и задава въпроса „Какво всъщност чакаме?”. Не чакаме ли Някого, а не някакъв ден конкретен, който да удавим в празничността на трапезите си? Църквата е повече общност от знаещи, прилежно слушащи Словото, разбиращи какво то казва, но дотам всичко свършва. Знаем, но не приемаме със сърцето си. Знаем, но не вярваме истински. Знаем дори, че грешим в начина, по който приемаме Църквата, но продължаваме да упорстваме в „нашето си” виждане за нещата. Знаенето ни прави външно уверени, но много уязвими вътрешно. Наблюдаваме разказваната история на Исус през литургичната година все едно гледаме поредния филм, но понеже е много познат от повтаряне, вече не се и замисляме много какво иска да ни каже. Просто участваме в масовката. Защото така трябва, това сме приели, че е нашето участие в Църквата и то би трябвало да е достатъчно. Защото в противен случай вече нещата стават твърде лични, ако си позволим да видим, че Бог чака точно мен, теб, нас, но не като статисти, а за да си поделим тежестта и славата на главната роля.

II част


Църквата не е мястото, където ходим, облекли новите си дрехи и за да се видим с хора; не е дори нещо, което можем да пипнем, да разрушим или да подминем с празен поглед. Тя е начин на живот, който ако не е живян, остава неразбираем, въпреки всичките ни катехизиси, поклонничества, благотворителности и активности. Езикът на Църквата не е вече само познатият ни ежедневен език, който ни свързва с ближните, а в думите живее един друг, различен, далечен и отвъден език, който по някаква странна и неразбираема милост борави с познатите и смачкани от постоянна безсмислена употреба думи. За да ни накара да видим, да разберем и да приемем.

Човеците живеят в историчността на времето, но те са и дух, предопределен за вечността, където обитава Бог. Той не иска от нас постоянно да правим еквилибристики между минало, настояще и бъдеще, най-често болезнено впили поглед и мисли или в това, което е минало, или в идващото. Достатъчно е да живеем в настоящето и да молим за „насъщния хляб” във всеки един миг от живота ни, защото не ни е дадено да знаем какво ни чака, а миналото не е вече в наша власт. Казват, че настоящето е точката, която най-много прилича на вечността, или поне на начина, по който Бог възприема действителността като цяло.

Честването на Рождество Христово има есхатологичен смисъл, който всички сме забравили или пък никога не сме искали да разберем, защото така е по-лесно. Да живееш в историята ни се струва именно нашия свят, в който се чувстваме удобно, отказвайки се от отговорността да застанем на страната на Истината и бягайки постоянно или напред или назад във времето, криейки се от решения в този конкретен момент, от позиция, от лично отношение. Изгодно ни е да живеем в нашата си представа за Църква, защото това, което сме си изградили като картина за света не изисква себеотрицание и жертвоготовност, всичко тече дори и без нашата минимална или никаква ангажираност. Защото истинската представа за Църквата означава отговорност и решения, означава постоянна и твърда позиция, означава добродетели, които не са зависими от моментни обстоятелства и настроения, а всичко това е безкрайно трудно. Църковната общност трябва постоянно да е обърната към последните времена, за да живее в настоящето и вечността, да е насочила погледите и сърцата си към есхатологичността на последните времена, когато срещата с Бога ще е реална до невероятност.

20 декември 2008 г.

Да направиш добро


Благой Вангелов (помните го от разказа му за пътуването до Букурещ и срещата с Лука Велчов) ме помоли да помогна в рекламата на едно добро дело.
Двамата с един негов приятел преди време решили да се захванат със създаването на сайт, в който да могат да се слушат и свалят безплатно български аудио книги. В последствие Благой не могъл да помогне много, затруднен от други ангажименти, но Николай Дойнов, приятелят с идеята, все пак се захванал със задачата и свършил сам огромната част от работата, а сега продължава да прави записи и да качва на сайта все нови и нови заглавия.

Идеята е чрез сайта http://www.avtori.com/ българското слово да бъде достъпно за всеки, който пожелае да го чуе – ученици, незрящи, емигранти, всички българи по света.
Опитват се да популяризират идеята и вече са установили връзки с българо-македонската организация в Питсбърг, които са сложили линка в собствения си сайт . Благой е отворил тема във форума на българите в Цариброд и вече започват да се създават връзки и запознанства.

В сайта вече има произведения на Ботев, Вазов, Алеко Константинов, Добри Чинтулов, Яворов, Йовков, Радичков, Пеньо Пенев и др. Постоянно се обновява с нови произведения, защото Николай използва всяка възможност да записва с ентусиасти.

Разгледайте и ако можете да помогнете с нещо, дори само с реклама на начинанието, сторете го! Заради хората, които не могат да виждат, заради тези, които не могат сами да прочетат книгите, които биха искали да познават, заради всички, на които този сайт би бил полезен.

9 декември 2008 г.

Deutsche Welle - поглед към банатските българи

Благодарение на Йордан Найденов, който ми прати имейл с важен линк, днес погледът ни ще се насочи към материалите, свързани с банатските българи, публикувани от Дойче Веле (DW).

Кореспондентът им в Букурещ Стилиян Деянов през ноември е направил няколко предавания за българите в Банат, които можете да прочетете и чуете в богатия архив по темата, подреден с немска прецизност и прегледност.

8 декември 2008 г.

Германски фондации даряват 100 000 евро за ремонт на католическа църква във Варна



Реставрацията на католическия храм във Варна започна преди две години с помощ от Европа и Америка.

Днес по БТА изтече новина, която се отнася за същия храм, откъдето виждаме, че германското участие в спасяването на нашите храмове се увеличава.

"Две германски фондации даряват 100 000 евро за ремонт на старата и рухнала католическа църква във Варна "Непорочно зачатие", съобщи днес отец Яцек Вуйчик от храма "Св. Михаил". По думите му строителните работи ще започнат още сега. Според него за цялостното възстановяване на храма ще бъдат нужни общо около 350 хиляди евро.

През зимата католическата църква във Варна ще може да приюти около 50 бездомници, каза още отец Вуйчик. Към "Св. Михаил" работи и кухня, която пет дни в седмицата осигурява храна за 150 души.

Католическата църква съдейства за организирането на благотворителен базар с рисунки и с коледни картички, изработени от младежите от защитеното жилище "Първо ларго", посочи отец Вуйчик. В дома живеят шест души на възраст от 18 до 25 години. С творбите им ще бъдат направени три търга - в църквата, в общината и в Двореца на културата и спорта.
Към "Св. Михаил" вече функционира и Социален център за хора в нужда, допълни Вуйчик. По думите му се предлага помощ най-вече на зависими и на хора с увреждания. В центъра работят четирима психолози. Изградена е мрежа от доброволци, в която има и много студенти по психология. В момента акцент в работата на центъра е сформираната група на близки на зависими от алкохол. Във Варна има поне 50 000 алкохолици, а роднините им няма към кого да се обърнат за помощ, обясни отецът".

5 декември 2008 г.

Помощ от Германия


В тази снимка малцина ще познаят момиченцето, което идваше всяко лято в Бърдарски геран при баба и дядо. Натали Петрова Николов /Палчева/ е родена на 24.04.1972 год. в гр.Велико Търново. Бърдарски геран е родното село на баща й, а спомените от онова време са толкова ярки, че след 20-годишно прекъсване отново се намерихме (като деца играхме заедно с още поне десет момичета и момчета в нашия квартал).

Наталинка, както я знаем в Бърдарски геран, е дългогодишен преподавател по английски език. Има доста богато CV, но това, с което може да ни помогне, е богатия й опит като председател на Управителния съвет на Народно читалище "П.Р.Славейков" - гр.Варна. Сега живее в Германия, в гр.Еркеленц, и макар да я делят стотици километри от Бърдаре, следи с интерес всичко, което се случва в селото ни.

Идеята й е да помогне на Бърдарски геран по някакъв начин, а с примера си да привлече и последователи, които да направят нещо за мястото, където е преминало детството им и което е свързано с толкова много хубави спомени.

Това, което Натали може да направи на първо време, е да създаде сайт на нашето читалище, защото вече е направила такъв на читалището, на което е председател. Можете да видите каква дейност кипи там

Скоро ще видите и сайта на читалище „Съединение-1923”, а който иска да се включи с помощ, материали, идеи е добре дошъл. Още една подадена ръка винаги е желана, защото колкото повече хора работят за една идея, толкова повече възможности за реализация има.

Очакваме Ви да се присъедините към усилията за запазване на банатската българска култура!

3 декември 2008 г.

Другите до мен

Почти всичко, което съм написала досега, е било прокоментирано в процеса на писане с един човек, когото искам да ви представя. Всъщност по-долу ще стане дума за двама души, които са най-близо до мен в моментите на творчески подем или криза. Голяма част от идеите, за които съм писала, са идвали от тях, за което им благодаря от сърце. И макар егоистично да броя писаниците си за „мои”, това не е точно така – аз съм само човекът, който облича в повече думи идеята, взаимовръзката, прозряното от други… Единият е свещеник от Пловдив, а другият, за когото ще пиша повече сега, е Даниела…


Началото

През лятото на 2003 г. години се запознах с Даниела Чолакова. Тя е от Пловдив и е част от общността към католическия храм „Свети Дух” в квартал „Тракия”, където свещеник е отец Петър Кьосов.

Кое ни свърза

И двете по различно време пристъпихме прага на този храм и останахме в него, като оставихме там всъщност сърцата си – по един или друг начин. Дали заради атмосферата, в която се усеща тайнствеността, изчезнала отдавна в много други храмове, дали заради онова различното, което никой никога не споменава, но не слиза от устата именно на този свещеник и бележи целия му живот, а може би и заради двете...
По друг начин казано – заради онази непреходност, която е признак за наличието на Истината, която обитава в този храм като домакин, а не като натрапник и заради човека, за когото свещенството е начин на живот, а общуването, и общението ни с Някого и помежду ни, е благодарение на него.

Само прeносител

Даниела пише кратко, точно и с невероятната ударна сила на вътрешната убеденост, която идва не от нея самата, а от увереността й, че е само средство, прeносител на нещо, което е предназначено за другите.

Това всъщност, което искам да ви представя, е един нейн коментар на прочетен някъде цитат...

Дали ще продължи да споделя онова, което вярва, че й е дадено заради другите (загърбвайки шепота на егото си: „какво ще си помислят за мен”), зависи от самата нея. Аз съм тук и съм готова да предоставя блога си за тази цел.

Ето и текста й:

Обич?

Даваме ЗАЩОТО обичаме - всъщност обичта, която е у нас, дарява чрез нас. Ние сме само средството, защото обич сама за себе си няма. Тя не е пасивна, не стои, тя е действена, тя подбужда, събужда и търси начин да се прояви чрез онзи, чието сърце обитава. Тя е насочена към някого и не е за онзи, в когото е, но въпреки това, когато укротим поривите на егото си и мераците да получим, а я оставим да действа в нас и чрез нас, получаваме и ние точно онова, което осмисля живота ни - получаваме удовлетворението от усещането да си с някого, да си част от нечий живот, да живееш всъщност живот, който е видим, ти самия да си видим, но в огледалото на радостните очи на другия, чрез очите на онези, на които е дарена обич чрез теб. Иначе е само взиране в едно празно огледало, в което няма живот. В него се оглежда единствено жадното ни за внимание его.

Та, ако даваме, ЗА ДА получим, пак нямаме право да имаме претенцията да ни бъде върнато. Първо, никого не сме попитали иска или не тази наша "обич". Второ, ако го правим за да получим, значи всъщност го правим заради себе си. Ами тогава какво е това нахалство да държим да си плати някой за това, че сме се трогнали да направим нещо за себе си. Ако беше заради него - айде, иди -дойди, ще се примири някак, ама ние хем го правим за да ни се върне, хем и претенция имаме да ни се плати...

В заключение - като ще е гарга - да е рошава. Хем има обич в нас, хем има его. Така и така, ако няма взаимност, няма да ни бъде върнато, така че - дай поне да обичаме истински, да си бъдем на мястото, а дали ще получим - да, ще получим, но само ако даваме "ЗАЩОТО", а не "ЗА ДА".

28 ноември 2008 г.

Фестивал "Яко Ронков" в Стар Бешенов


Това е Яко Ронков - изтъкнат будител сред общността на банатските българи.

На 23 ноември в Стар Бешенов се състоя петото издание на фестивала, носещ неговото име. Кой е Яко Ронков и защо са избрали фестивалът да се казва така, защо е създаден, кои участват - всичко това можете да намерите в краткото представяне на тазгодишния празник в сайта на Дружеството на банатските българи в България.
Пали Велчов ни разказва, а благодарение на Ник Марков можем и да видим снимки от събитието. За да изостря интереса, давам и тук линка към снимките.

Преди десет години адаптирах от банатски български език един от текстовете, написани от големия родолюбец. Казва се "История на банатските българи".

25 ноември 2008 г.

Място и време за вечните въпроси

От известно време в България се случва нещо неочаквано, нещо абсолютно странно в днешното време на забързани, затворени в себе си хора, вперили поглед единствено в своите проблеми.
Говори се и се пише за вечните въпроси, дискутира се оживено, и всичко това е факт благодарение на един кръг интелектуалци, обединени от фондация „Комунитас”.

Обръщането на погледа ми към случващото се на територията на духовното и участието на гореспоменатата фондация дължа на един мой познат, който от много време насочва мисълта и вниманието ми към същественото.

Опитът за разчупване на „стената” и обръщане към духовното, изговорено и оживено чрез шанса да бъде чуто, започва през 2002 г., когато излиза първата книжка на списание „Християнство и култура”. Забележителен опит да се създаде списание-явление, което твори идеи, привлича не случайни хора, ражда дискусии, представя другия начин на мислене.

Ето как създателите му сами се представят:

„Списание „Християнство и култура” излиза в края на всеки месец и се подготвя от два редакционни съвета.
Екипът с главен редактор Явор Дачков подготвя осем броя и си поставя за цел да разглежда актуални и дискусионни проблеми от областта на християнството и културата.
Екипът с главен редактор проф. дфн Калин Янакиев подготвя четири броя (пролет, лято, есен и зима), които имат академична насоченост. Списанието е свободна дискусионна територия. Не бива да се очаква, че публикуваните текстове се вписват в една единна (и единствено възможна) коректност. Материалите в списанието отразяват личните позиции на своите автори и независимо от възможните различия трябва да бъдат възприемани като покана за диалог”.

Повече за него можете да намерите на адрес http://www.hkultura.com/

Вторият от двата екипа през октомври тази година създаде предаването „Професорско каре”, което се излъчва всяка събота от 21 ч. по телевизия Re:tv, но записите на миналите предавания можете да намерите в архив тук http://retv.kaloyan.info/tag/profesorsko-kare/

Професорите от Софийския университет – Цочо Бояджиев, Владимир Градев, Калин Янакиев и Георги Каприев ни предизвикват за размисъл, дебат, философско вглъбяване.

Не е лесно в България да се говори за духовност и религия, за християнство и вечност. Този опит на клуб „Християнство и култура” ни дава шанс да застанем зад „трудното”, да застанем на страната на Истината и да съпреживяваме радостта от подобен избор.

Арфистката Анна-Мария Равнополска-Дийн ще свири в Раковски


Навярно помните момчето, което ви представих преди време – Кристофър Джоузеф Равнополски-Дийн.

Крис опитва способностите си в различни направления и дори е написал текста на една песен, която ще прозвучи за пръв път по време на предстоящия концерт на майка му, арфистката Анна-Мария Равнополска, в град Раковски.


Музиката на песента е дело на Анна-Мария Равнополска. Авторите са посветили творбата на „българските католици и по-специално на банатските българи, хора с непобедим и силен дух, издържали на векове премеждия”.

Заповядайте в град Раковски на концерт, който ще се състои на 7 декември след литургията от 10 ч. в обновения храм „Пресвято Сърце Исусово”.

Ето и забележителните изпълнители:

Анна-Мария Равнополска-Дийн – арфа

Мъжки хор „Гусла” с диригент Валентин Бобевски

Велислава Николова – сопрано

Йордан Димитров – I цигулка

Евгени Ноев - II цигулка

Виктор Мицев – виола

Димитър Тенчев - виолончело


Песента на Крис и майка му се казва „Ангели в полята ни”, а това са нотите – за пиано и глас:


24 ноември 2008 г.

Новият световен шампион по силов трибой е наполовина банатски българин


Малцина знаят, че Александър Николов Кюрчев от Бяла Слатина, има корени в Бърдаре. Баща му е роден там, а Александър много години е прекарвал ваканциите си в малката къща до "излаза" в югозападния край на селото.

На 16 ноември 2008 г. Сашо стана световен шампион по силов трибой във Виена, а община Бяла Слатина му осигури средствата за пътя, престоя и таксите за участие.

Изключително скромен, тих, пестелив на думи, а в светлосините му очи се крие нещо и от детството в Бърдаре. Преди години знаехме, че Сашко мъкне в гаража разни части от трактори и комбайни, за да тренира... Никой не си представяше тогава, че един световен шампион ще живее толкова близо до нас.

Моят личен спомен от тогавашното тихо и някак по своему палаво съседско момче е свързан с птици. Всички съседи един ден впериха поглед в голямото, сухо и оголено дърво в двора им. На самия му връх се беше покатерил Сашо с една стара кошница и старателно я закрепяше, за да кацне кръжащото от дни семейство щъркели, загубило гнездото си през изминалата зима...

Интервю с Александър можете да намерите в сайта на Дружеството на банатските българи в България

15 ноември 2008 г.

Дяконско ръкополагане в Белене


На 15 ноември в Белене, в присъствието на папския нунций в България монс. Януш Болонек, Никополският епископ Петко Христов ръкоположи за дякони Койчо Димов и Страхил Каваленов.

14 ноември 2008 г.

Рожден ден на читалище "Съединение-1923"


Днес в Бърдарски геран празнувахме рождения ден на нашето читалище. То стана на 85 години и всеки, който имаше възможност, дойде да почете паметта на тези, които са го основали, на тези, които са работили през годините и да покаже уважението си към тези, които в момента дават всичко от себе си, за да има читалищно дело в селото ни.

Организацията кипеше от седмици и за пореден път доказа, че в Бърдарски геран има потенциал за големи неща - от украсата на читалището, през прекрасния концерт, та до коктейла за официалните гости, даден от Цветомила Спасова, кмет на Бърдарски геран, в Ритуалната зала на кметството.

За доброто представяне помогнаха много хора - с труд, знание, идеи и участие. Правеха се табла със снимки от млади и стари, реди се залата, украсяваше се навсякъде - на рожден ден като на рожден ден! Ще спомена само, че община Бяла Слатина осигури част от празничната вечеря на самодейците - наши и гости, а част от персонала на Дома за деца, лишени от родителски грижи, намиращ се в Бърдарски геран, приготвиха храната за коктейла, която както ще видите на снимките си е направо като за няколкозвезден ресторант.

Подаръците - депутатът от БСП г-н Георги Божинов подари 400 лв. за закупуване на озвучителна уредба за читалището.
Най-дългогодишните самодейци получиха грамоти - Мария Лазарова, Мария Тошкова, Катерина Тошкова и Ана Чуканова, които са на читалищната сцена вече повече от 50 години.

По-долу публикувам сценария на концерта, за да може всеки, които не е бил тази вечер в Бърдарски геран да съпреживее историята на нашето обичано читалище.

85 години читалище „Съединение-1923”
Бърдарски геран



Уважаеми гости и жители на Бърдарски геран,

Поканихме ви на една вечер, която да бъде повод за връщане назад във времето и надежда за нови пътища в идващото.

85 години читалище „Съединение-1923”, 85 години труд за благото на хората на Бърдарски геран. За тях, но и не само. Специфично за селото ни е, че въпреки дългогодишната затвореност и липсата на комуникация с най-близките съседи в приютилата ни преди 121 години околия, то поддържа активни връзки с тези, които са на километри далеч от нас, но сърцата ни бият в един ритъм, мислите ни летят в една посока, а паметта ни поддържа живота на една вековна история.

За да почетат заедно с нас паметта на всички, които са дали частица от себе си за нашето читалище тази вечер тук са:
- Инж. Венцислав Василев – кмет на община Бяла Слатина
- Г-жа Славка Цанкова – зам.-кмет Хуманитарни и социални дейности
- Инж. Георги Узунов – зам.-кмет по Бедствия и аварии
- Г-жа Цветанка Иванова – председател на Общинския съвет
- Г-н Валери Борисов – председател на Общинската структура на БСП
- кметове от общината

Банатските българи в България, Румъния и Сърбия все още успяват да живеят заедно, макар и разделени от големи разстояния. Католиците в България са другата голяма общност, към която Бърдарски геран се причислява и активно допринася за развитието й.
Връзките, срещите, приятелството, обичта – всички те минават през сърцето на нашето читалище.

Пътят му започва през далечната 1923 г., когато в кръчмата на Матис Щерингер, където обичали да се събират учители и будни млади хора от двете съжителстващи общности – на банатските българи и на банатските немци, се взима решение да се основе читалище. Те били първите – Никола Петков, Михел Велч, Цвятко Василев, Матей Гашпаров, Иван Чуканов, Иван Петров и др. Написват устав, избират настоятелство и работата започва. Наричат новото читалище „Съединение”. Не е ясно защо, но от позицията на днешния ден можем да съдим, че по този начин са изразили своето единство. Двете общности, макар и понякога живеещи в конфликти, потърсили пътя за единение чрез културата. Раздори не липсвали и между банатските българи, затова това така желано съединение се опитало да стане факт чрез младите хора, преминавайки през песните, танците, театъра.

„Хайдат, брайкя, да се събереми”


Започват на купуват книги и първият шкаф с литература скоро вече е факт. Така се поставя началото на библиотеката. Нямат сграда. Местят се според условията – главно в домовете на Стефан Вълков и Петър Първанов, където гостоприемно ги приемат за репетиции, срещи, вечеринки, представления.
За талантливите банатски българи театърът е изкушение, в което се гмурват от самото начало на читалището. Първата пиеса „Ефрейторът” е поставена през 1923 г., следват „Скъперникът”, „Йончови ханове”, „Сребърният пръстен”, „С жените шега не бива”, „Боряна”.

Освен като актьори и режисьори, бърдаргеранчани опитват перото си и като сценаристи. Първата пиеса на палкенски е написана от Матей Гашпаров и се радва на невероятен успех. За жалост не е запазен нито един екземпляр от текста. Представления в банатските български села дават самочувствие на многобройните актьори и режисьори, които се сменят през годините, но всички - млади и стари, репетират с желание и всеотдайност.

Събират се да пеят и танцуват. Празниците заменят делниците, а вечерите – напрегнатото ежедневие. Дългите зимни вечери са изпълвани с музика, смях, закачки и ... много любов. Салоните се пръскат по шевовете, защото момите са най-хубавите, дрехите са най-празничните, момците са най-закачливите…

„Зако одиш на седенка” и „Бъкличето със вину”

Макар и най-отдалеченото католическо село в Никополска епархия, Бърдарски геран остава в историята и с 12-годишната дейност на Блажения Евгени Босилков. Като пастир на своите енориаши, Евгени Босилков за известен период от време е начело и на читалищното настоятелство. От църковния хор, който той основава, все още има останали певици. Тръгнали от храма, те преминават през хора на читалището, ръководен от Петър Велчев. За да ни припомнят времето на Блажения Евгени Босилков и песните, които са пели под неговото ръководство каним на сцената Мария Лазарова, Мария Тошкова, Ана Чуканова и Кина Тошкова.

………………

През 1945-1946 г. читалището се премества в одържавената сграда за забави на Киларвите. Тя се състояла от салон с балкон, кинокабина и малка стая за библиотеката. Още преди промените през 1944 г. Анка и Венц Мирчеви, решават да дарят на читалището своя дом и дворното място, намиращи се до тази сграда. Като воля на дарителя те посочили, че желаят портретите им да бъдат окачени в салона, за да не бъдат забравени от поколенията. По-късно тези портрети изчезват.

Кърлига” и „На мамень”

През пролетта на 1957 г. жителите на Бърдарски геран решили със собствени сили и средства да си построят голяма и хубава сграда за читалище. Строителната бригада към ТКЗС направила първата копка, а след това цялото село се включило с ентусиазъм – едни копаели, други правели тухли, трети зидали… Работата кипяла и за една година настоящата сграда била факт. Председател на настоятелството по това време бил Иван Радков, ръководител на танцовия състав и добър организатор, той вложил цялото си сърце в построяването.
На 8 март 1958 г. новият дом на читалище „Съединение” бил открит тържествено. Затова през 2008 година имаме още един повод за празник – настоящата сграда на читалището ни става на 50 години. Не се е променила много през годините – мебелите, завесата, дограмата са още от времето на построяването, но важното е, че в Бърдарски геран не се спираме пред трудностите, а бедността не може да спре ентусиазма – редят се престижни участия, записи за телевизии, концерти в България и чужбина.

За ръководител на хоровия състав още в началото на 50-те години е избран младият тогава Петър Велчев – учител, музикант, певец, танцьор, душата и сърцето на читалищните колективи. Благодарение на изключително любезното съдействие на „Златния фонд”на Българското национално радио тази вечер гласът му отново ще прозвучи в тази зала.

(Записът от радиото……….)

Под вещото ръководство на Петър Велчев читалището кипи. Основават се смесен хор, мъжки хор за революционни песни, смесен фолклорен състав, женски фолклорен състав, танцов състав за банатски танци, детски фолклорен и танцов състав, духова музика. Всички състави функционираха целогодишно повече от 40 години.

„Мума викна на ъргене” и „Времето менува”

През 80-те години в областта и общината се развихря активна културна дейност. Банатските българи участват във всички събори, прегледи на художествената самодейност като навсякъде обират овациите и допринасят за разнообразието на тържествата. Да ни поздравят тук са и самодейци от читалище „Развитие” гр. Бяла Слатина.

………………


През последните две десетилетия на XX век в Бърдарски геран идва големия музикант Иван Вълев, ръководител на Северняшкия ансамбъл за народни песни и танци. Гледал по телевизията нашите танци и му хрумнала идеята да създаде голяма музикално-танцова постановка под името „Банатски танци”. Идва с две момичета и две момчета тук за няколко дни и нашите младежи ги учат на банатските танци, а после Северняшкият ансамбъл обикаля света с тази постановка, представяна и до днес.

За нас, обаче, най-добрите изпълнители на тези танци са нашите състави, защото сърцето на всеки банатчанин тупти с макар и еднообразния им (на пръв поглед) ритъм.. Сменящи през годините своите членове, още от 30-те години на XX век, та до днес, те са запазили красотата, салонната грация и изтънченост. Като деца или младежи мнозина са преминали през танцовия състав, за да запазят до ден днешен магията на чардаша.

„Препичоре” и „Чардаш”

Певците и танцьорите от Бърдарски геран многократно са носители на златни и сребърни медали от Националния фолклорен събор в Копривщица. Десетки записи за Българското национално радио, десетки документални филми, записи за различни предавания по телевизията – всичко това е запечатило спомена за хора, гласове, минали години, за да можем сега гордо да си припомняме стъпките на тези, вървели преди нас по този път и да продължим напред със самочувствие. Баба Мария Калапиш остана в сърцата на всеки от нас, а песните й още се пеят.

Песен на баба Мария, изпълнена от Наталия Калчева - "Душло й и на мене време"

През януари 1998 г. в нашето читалище започна да се издава ежемесечен бюлетин на банатските българи, наречен „Фалмис – Uvec falim”. Излиза редовно почти две години с финансовата помощ на Международния център по проблемите на малцинствата. С прекъсване от две години отново продължава да излиза през 2002 и 2003 г. вече с намалена периодичност. Разпространяваше се във всички банатски български села в България, Румъния и Сърбия, във всички католически села в България и в по-големите градове. От година и половина премина в интернет и популярността му нарасна още повече.
От банатските села в България за нашия празник дойдоха младежите от село Асеново. Под ръководството на Мария Иванова те ще ни представят танцуват потомците на преселниците от Винга. Носията им е специфична, богата и уникална за България.
…………………………..

От декември 2007 г. до днес колективът на читалище „Съединение-1923” в кратки срокове успя да върне старата слава на нашето читалище. Редуват се едно през друго престижни участия. Многократни концерти на родна сцена, участие в честване на годишнини от основаването на селата Стар Бешенов в Румъния и на Иваново в Сърбия, откъдето са дошли нашите предци.

Кулминацията на изявите на младежите е участието в Петия общобългарски младежки фолклорен събор „С България в сърцето”, проведен в Каварна от 16 до 18 май, откъдето със затаен дъх ни гледаха по няколко телевизии стотици банатски българи.

Певческият състав по същото време взе участие в Петия събор на католиците от Северна България, който се провежда в село Ореш и нашето читалище участва на всяка едно издание на фестивала. И двата състава се завърнаха с грамоти и награди, спечелили за пореден път сърцата на публиката.

Освен банатски български фолклор нашите момчета и момичета доказаха, че могат прекрасно да танцуват и български народни танци.

„Ръченица” и „Кръшно Дунавско хоро”


В началото на 50-те години в селото ни идва композиторът от Кнежа Спартак Бутански. Запленен от красотата на палкенската мома, въодушевен от ентусиазма на банатските българи, с който се втурвали във всяко начинание, за дни написва най-обичаната в Бърдарски геран песен, която от момента на създаването си се превръща в химн на селото ни. Вече половин век звучи песента, която вълнува сърцето на всеки роден в Бърдарски геран.

„Бърдарски геран”

Цветомила Спасова:
От името на жителите на Бърдарски геран благодаря на всички самодейци – тези, които са на сцената и тези, които са минали през нея в предишните години, на ръководителите на съставите, на творците, оставили частица от себе си за читалището. Макар и останали шепа народ в селото ние сме длъжни да пазим традициите, донесени преди 121 години от нашите прадеди, непримирили се с робството и живота в чужди страни.
Длъжни сме да съхраним духа на Бърдарски геран!

Честит празник!



12 ноември 2008 г.

За питането, неразбирането и своите си цели


13 ноември е една доста противоречива дата. В календара на събитията (които се случват, честват или пък просто отбелязват в България), тя е наситена със силно католическо присъствие.

На 13 ноември 866 г. папа Николай І тържествено връчва отговорите на 106-те въпроса на цар Борис І на българските пратеници в Рим. В продължилото няколко години непрекъснато нарастващо напрежение между Константинопол и Рим папата вижда в “допитванията на българите” възможност да присъедини България към диоцеза на Римската църква.

Този замисъл, обаче, не взема под внимание, че все пак си има работа с българи и от цялата сериозност на питанията и отговарянето, се завързва дълго лавиране с цел постигане на църковна независимост за България. Резултатът е задълбочаване на конфликта между двата християнски центъра, довело след известно време до окончателното им разделяне. Въпреки протестите на римските духовници, Българската църква е поставена под юрисдикцията на Константинополската патриаршия и е обявена за архиепископия. До този момент няма подобен прецедент в историята на Християнската църква.

На същата дата, 13 ноември, от 1998 г. насам католиците честват мъчениците блажени Евгений Босилков, Никополски епископ, и свещениците Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков. Босилков е провъзгласен за "блажен" на 15 март 1998 г. от папа Йоан-Павел II във Ватикана, а Вичев, Джиджов и Шишков - на 26 май 2002 г. от папа Йоан-Павел II в Пловдив. Четиримата са осъдени на смърт и разстреляни от комунистическия режим в България на 11 ноември 1952 г.

Този ден в официалния български календар (не католическия такъв) фигурира със смущаващото наименование "Ден за почитане на българските католици".
Кого и как почитаме? Покойници, мъченици, някой, който вече не съществува тук реално? И защо е това обобщение?

Странна връзка в тази дата 13 ноември – отговори на Папа, останали без последствие, въпреки старателното обясняване, защото българите са гонили някакви си свои цели и създават прецедент в историята; и в същото време „почитане” на българските католици...

Разбрали ли са българите през 866 г. същността на отговорите на папа Николай I или само гонейки целите си за самостоятелност са пренебрегнали изобщо въпроса за духовното в това лавиране между юрисдикциите?

Разбираме ли ние, католиците, днес, а и православните ни събратя, какво всъщност представлява факта, че имаме четирима блажени? Защото май не особено добре се разбира и затова са възможни такива езикови абсурди като „Ден за почитане на българските католици”.

Постоянно бягаме от истинската същност на въпросите за вярата, от конкретното приложение в живота ни, защото е много по-лесно да се плъзнем по външното, по опаковката и удобното за ползване, но не и да се замислим какво се крие вътре. И най-вече, че именно то, това скритото, трябва да излезе наяве, да струи от всяко наше действие, от всяка наша дума, от целия ни живот. И само тогава думите няма да отразяват абсурди, нито ще бъдат параван за гонене на егоистични цели или просто временно увлечение до изчерпване на ползите.

10 ноември 2008 г.

Химнът на Бърдарски геран


Едва ли има човек, свързан по някакъв начин с Бърдарски геран, който да не е чувал химна на селото ни. Самата аз знам от 10 години името на автора и историята на написването, но едва преди два дни ми хрумна да поровя в нета и да намеря нещо повече за него.
Спартак Бутански за повечето хора в Бърдарски геран е само едно име, затова днес след кратко издирване отидохме в Кнежа с Цветомила Спасова, кмет на Бърдарски геран, за да се срещнем с човека, написал най-обичаната ни песен.

В годините около откриването на новата сграда на читалището ни през 1958 г. – не е ясно дали много преди това, в селото често гостува младият композитор от Кнежа. Тогава на около 30 години; приятел на Петър Велчев, ръководителят на хоровите колективи в нашето читалище; композиторът намира още една причина да пресича толкова често полето между Кнежа и Бърдарски геран. Красотата на една палкенска мома го е пленила така, че гостуванията и срещите водят до написването „на един дъх” на най-популярната днес песен в селото ни. Песен, която се пее по всичките ни концерти, на всички гостувания в чужбина и в страната, тя е нашата визитна картичка и нашата гордост.

Дори и днес малко населени места имат химн. Някои, по-големи от нашето село, все още се опитват да намерят твореца, който да събере в текст и музика най-емблематичното за населеното им място. Бърдарски геран е от тези, който са с късмет. Композиторът сам ни е намерил и ни е дарил песен.

За всички, които за пръв път чуват името на Спартак Бутански ето малко повече за него:

Роден е на 31 януари 1920 г. в Кнежа. Започва своята творческа дейност в Кнежа на 11-годишна възраст със самостоятелен концерт с устна хармоника в салона на гимназията с афиш и билети. Като студент един месец свири на устна хармоника по Радио София, още в първите години на радиото. Завършва Музикалната академия през 1944 г. при най-видните български композитори и педагози.
Съветник е по музика в Министерство на културата, но не остава в София и се връща в Кнежа, където вече 75 години има творческа, културна и обществена дейност. Град Кнежа го направи Почетен гражданин. Написва химна на Кнежа. Патрон е на школата по изкуствата към читалище „Борба” и е създател на фестивала „Златна царевица” в Кнежа.

В творческия си път има създадени 3 664 творби – песни, кантати, оперети. Издадени са 32 печатни сборника с песни. Получава 80 награди, сред които орден „Кирил и Методий” и трите степени. Свири на всички инструменти с изключение на флейта и кларинет.

До богатата колекция от творби, награди и инструменти на Спартак Бутански можете да се докоснете, ако посетите Историческия музей на град Кнежа – едно уникално място, способно да промени представата ни за този град.


1 ноември 2008 г.

Из околностите на Бърдаре

Толкова сме се загубили в ежедневието, че съвсем забравяме да вдигнем главите си от проблемите, спешните задачи, работата и какво ли още не.
В днешния прекрасен есенен следобед направихме една разходка до „пояса”, който дели землището на Бърдарски геран с това на Кнежа.
В горичката до този разделителен пояс не бях ходила от дете. В спомените ми дърветата бяха по-високи, а гората по-чиста. Сега за жалост безмилостна сеч я е превърнала в горичка от издънки, никнещи край дънерите на отрязаните дървета. Едно гнездо сред бодливите клони, синьото на трънките и червеното на шипките, зеленото на свежата трева и безбрежния простор наоколо ни – късчета красота в деня ни.

Обичам полето. Нашето поле. Вълнистата Дунавска равнина, която се дипли нежно и плавно и мами погледа и стъпките ти да идеш още и още по-далеч. Напред, там където линията на хоризонта постоянно бяга пред теб и появилите се картини запленяват очите и сърцето ти. Зелено или златно, изорано или наскоро ожънато – полето е омая, радваща с простора и цветовете си, с простиращия се винаги пред теб път.

Когато се „изкачите” на малкото възвишение на кнежкия „пояс”, се обърнете и погледнете към селото. Виждат се двете църкви на границата между небето и земята. Поседнете на зелената трева и погледайте към Бърдаре. Малко петно там в гънката между небето и земята с две извисяващи се камбанарии.

Един нетрадиционен за България пейзаж…

Една приказка, която чака да бъде разказана…


29 октомври 2008 г.

85 години читалище "Съединение-1923"


Читалището в Бърдарски геран ще чества своята 85-та годишнина на 14 ноември 2008 г. от 17,30 ч.

Поканени са всички, които през годините са отдавали таланти, сили, време и нерви за благото на нашето читалище.

Гостуват ни младите танцьори от Асеново и самодейните младежки състави от Б. Слатина.

Елате заедно да си припомним историята на читалище "Съединение", да споменем хора, които са работили за него, да върнем към живот позабравени емоции от миналото.

25 октомври 2008 г.

Добри думи за Лука

Това са двама мои много добри приятели - вляво е Благой Вангелов от София, а вдясно - банатският българин Лука Велчов от Букурещ.

Преди повече от седмица Благой ми се обади, че заедно с група приятели решили да идат в Букурещ и ме помоли да го свържа с някой, който да им помогне да разгледат румънската столица с акцент към българското в нея.

Нямаше защо да се замислям. Единственият, който можеше прекрасно да свърши тази работа е Лука Велчов - стар приятел и невероятен родолюбец.

Казват, че имаме с Лука еднакви очи - хубави и сини, било палкенска жилка според някои. Аз пък знам, че не само по това си приличаме.

Помолих Благой да напише текст за българите в Букурещ и за преживяванията им през тези два дни престой, за да го публикувам в сайта на Дружеството на банатските българи в България. С блестящото му слово можете да се срещнете тук.

Гостуване в Бело блато

В коментар към миналогодишна публикация ("Българиада във Войводина") дойде една новина, която изнасям тук, защото й се зарадвах и нека повече хора да присъстват на предстоящото обявено събитие:

На 8 и 9 ноември 2008 юношеският хор към Националната гимназия за древни езици и култури в София ще гостува в Бело Блато. Доколкото разбрахме, хората там имат нужда от още българска литература, така че ще направим всичко възможно да им занесем разнообразни книги на родния език.

Манол Глишев, НГДЕК

Посетете концерта и допринесете с каквото можете за благополучното развитие на новите контакти.

20 октомври 2008 г.

Минзухари в пустошта

Слънцето тегли навън в есенните дни и ето ни - смръзнато потреперващи от мъгливите утрини и очакващи с лека неприязън вечерния остър лъх на внезапно появил се вятър. В бързащите да се източат слънчеви часове една мълчалива разходка из селото ни поднася лека тъга и смътна надежда, изразена в купчинки жълти минзухари.

Не съм обикаляла селото точно от една година, когато снимах запустението. Днес видях нещо друго – разликата между срутващите се къщи и поддържаните е още по-огромна и тя се дължи не толкова на умирането на едните, а най-вече на видимото обновяване на другите.

Въпреки всичко запустелите дворове, за жалост, са повече от добре уредените. Макар полека да започва процес на окрупняване като се присъединяват запустелите към все още живите.

Една заключена врата и разпилени гнезда минзухари в пустеещия двор – това е късче от Бърдарски геран в топлата есен на октомври.

16 октомври 2008 г.

Интересно предложение

Моите млади приятели от www.bqlaslatina.com написаха едно чудесно есе за родния си град Бяла Слатина. Казва се "Отвъд Бяла Слатина". Как и защо нямат история, как и защо никой нищо не помни и не знае. Възхищавам се на смелостта да обявят проблема, на стила на писане и ентусиазма им да започнат да се ровят и да възстановят нещото, което би трябвало да им е завещано от предците. Можете да прочетете целия текст тук, а интересна за банатските българи е тази част от есето:

„За разлика от Бяла Слатина обаче, едно от селата в общината - Бърдарски геран - кипи от информация. Сякаш някой с годините е записвал историята му ден след ден - култура, обичаи, традиции … В богатата история на това село има всичко. Туризмът му се развива добре, културата му се пази и уважава. Съществуват и любопитни забележителности.

Май е по-добре то да стане град и община. И дотогава, ако Бяла Слатина, не реши да става кралство или галактика, нека се присъедини към ” община ” Бърдарски геран."

Приемете това предложение с чувство за хумор и дано младите ентусиасти да намерят сили да постигнат мечтата си - да успеят да създадат във виртуалното пространство образа на града, който обичат. Досега показват, че го правят с много любов и надежда за промяна.

10 октомври 2008 г.

Интервю за конкуренцията

От края на януари поддържам, с помощта на верен екип млади хора от община Бяла Слатина, един новинарски сайт за всичко ставащо в общината. Казва се „Вестител”.
От известно време стартира и конкурентен сайт за ставащото в Бяла Слатина, създаден от Г. Грозданов, един млад човек, родом от града, но живеещ в Италия. Двата сайта не си съперничат вражески, а по-скоро си помагат, съизмервайки се.

Изненадващо за мен, от „конкуренцията” ми поискаха интервю, което можете да прочетете тук. Според администратора имам много приятели, защото само за три дни интервюто е видяно от рекорден брой читатели, а аз дори не съм казала на никого.

Сега реших вече да го обявя, след като видяхме, че няма нужда от пресилена реклама. Изводът е, че сайтът е четен много и това е най-важното за създателя му и за всички, които искат информацията да достига неподправена и навременна до читателите.

7 октомври 2008 г.

Нов български учител за децата в Иваново


От няколко години Министерството на образованието и науката праща учители в българските общности в чужбина. Сред банатските българи в Румъния и Сърбия също отиват, а става така, че и остават там, което може само да ни радва, тъй като явно намират какво да ги задържи и приобщи към тази общност макар и извън родината.

Наскоро получих писмо от една учителка, спечелила конкурса за мястото на учител по български език в Иваново, Сърбия. Казва се Емилия Неделчева и е от Севлиево. Търсейки повече информация за селото и за хората, които живеят там, попаднала на моя блог. Писа ми с молба да й разкажа за хората, за мястото, за всичко, което я очаква на новото място. Препратих я към по-стари публикации тук и й предложих да я представя на цялата ни общност, живееща по света, защото само ако се познаваме, ще можем да си помагаме едни на други.

Днес Емилия Неделчева бе в Министерството на образованието и науката и вече със заповедта за назначение потегля през идващите почивни дни към новото предизвикателство. Иска да научи повече за селото, училището, за всичко… Тръгва с очакваната за такива случаи тръпка от неизвестното и твърди: „Не ме притеснява колко ще бъда ангажирана, защото обичам работата си и децата. Гледам на работата си там като на професионално предизвикателство, като на възможност за нов път в професионалното ми развитие.”

Приканвам всички да помогнем, с каквото можем, на Емилия. Тя ще работи за банатските българчета в Иваново, за всички хора в Иваново, създавайки в сърцата им образа на България.

5 октомври 2008 г.

Няма случайни неща

Напоследък все по-често ме намират хора, които не съм и предполагала, че ще познавам. Тръгват от блога, някои случайно попаднали там, пишат ми и така започва понякога оживена кореспонденция, понякога само еднократна размяна на писма.

По същия начин се запознах и с Кристофър-Джоузеф Равнополски-Дийн. От първото му писмо научих, че е директор на Дружеството на Българските Диалектаджии http://sbdpp.blogspot.com/ , който ме молеше да му помогна да публикува поемите на Павел Куков на сайта на тяхното дружество.

Посрещнах с недоверие това първо писмо, особено като погледнах сайта и мернах някои печатни и пунктуационни грешки. Написах отговор, не особено предразполагаш към продължение на кореспонденцията, като се усъмних както в истинността на името, така и в стойността на цялата тази работа с диалектаджиите. Макар в сайта да видях публикувани стихове и на Антон Лебанов, това не смекчи сърцето ми.

Каква беше изненадата ми, когато този същия Кристофър ми отговори с изключително любезно и подробно писмо, в което дава пълна информация за рода си и … за възрастта си. Оказа се, че е 15-годишно момче, което учи в немската гимназия в София и вече е сътрудничело на вестник Nasa glas с кратък разказ http://nasaglas.link.ro/NasaGlas200814.pdf.
Оказа се, че странното име се дължи на родословието му. Майка му е известната арфистка Анна-Мария Равнополска http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%BD%D0%B0-%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%A0%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%94%D0%B8%D0%B9%D0%BD
А баща му е американеца Geoffrey Dean - http://home.aubg.bg/faculty/dean/

Кристофър списва вестник на шопския диалект, който говори http://dramshenskagordost.blogspot.com/Можете да разгледате и да се уверите, че момчето владее фонетиката и умее да предава доста точно особеностите на говора.

Трогна ме готовността му да набере поемите на Павел Куков, въпреки че се опитах да го разубедя, изтъквайки трудностите с ръкописните текстове и непознаването на банатския български диалект. Доводите ми не бяха взети под внимание, така че в скоро време може да имаме набрани и публикувани в интернет, ако не всичко, то поне част от стиховете на Куков. За срам на банатските българи едно 15-годишно софиянче, говорещо шопски, ще ни свърши работата, която отлагаме с години…

Кристофър е невероятно момче и съм убедена, че не случайно се намерихме. Дете на изтъкнати музиканти, той не е избрал тази кариера, макар да свири на пиано и да има добър слух. Отдават му се езиците и затова сега учи в немската гимназия с особено старание. Обича математиката, рисува хубаво (негово дело е герба на Дръмша в сайта), обича историята и биологията.

На тази снимка е Крис, облечен в собственоръчно ушито червено елече, а ризата е бродирана пак от него. Стенописът отзад също е негово дело.




Пожелавам много успехи на Кристофър във всички сфери, в които прилага талантите си.

Радвам се, че ме намери, Крис!

28 септември 2008 г.

На сбор в Трънчовица – 27 септември 2008 г.

Заесени ли се, почват сборовете по околните села, пък Бърдарски геран си няма. Не че ни липсва. Обикновено тези празници са по време на енорийския празник, но със сигурност за повечето хора тази връзка вече не съществува. А в Бърдарски геран за честването на свети Йосиф, покровител на храма ни, рядко идват гости – все пак е 19 март, студ и сняг сковават земята и изобщо не е за пътуване. Пътят ни през зимата става трудно достъпен, а още по-трудно достъпен е той до сърцата ни, но това е друга тема…

На 27 септември, събота, два дни преди енорийския празник в Трънчовица, самодейните колективи при читалище „Съединение-1923” отидоха в селото, където е енорийски свещеник отец Стефан Калапиш. Връзката между двете села започна отдавна. Още през април 1998 г., когато с една кола обикаляхме павликянските села аз, Павлина Радкова, Стефан Калапиш, Павел Куков и Николай Бонов, за да разбудим паметта, да предизвикаме интерес към новопоявилия се вестник ФАЛМИС, към възобновяване на връзките помежду ни. После имахме едно гостуване с читалището и с това приключи всичко до тази есен.

Фактът, че в Трънчовица вече живее един банатски българин, направи това село малко по-забележително за разглезената ни от внимание общност и така поканата за гостуване по време на сбора на селото дойде естествено и очаквано. Отец Стефан Калапиш участва в живота на читалището им така, както участваше и в Бърдарски геран.

Срещнаха се и кметовете на двете села – г-жа Цветомила Спасова, кмет на Бърдарски геран, и г-н Блажо Николов, кмет на Трънчовица. Обсъдиха проблемите и стигнаха до извода, че навсякъде положението е еднакво. Още една причина да се срещаме и да обменяме опит с цел по-добро справяне с трудностите и клопките.

Концертът, който изнесоха самодейците от Бърдарски геран, смело мога да кажа, че беше най-добрият им концерт от поредицата през тази година. Или неколкократните изяви са ги школували, или многобройните упорити репетиции са им помогнали, или пък защото го направиха и заради отец Стефан, но представлението наистина си заслужаваше да се види.

Програмата откриха децата от Трънчовица, които пеят забележително, подготвяни от Стефан Соколов, секретар на читалището, с помощта на отец Стефан Калапиш. Малките момичета и момчета показаха завиден талант, а фактът, че Трънчовица е родното място на Григор Вачков не е случаен. Там май всеки прилича на големия актьор – както визуално, така и с хумористичната си и актьорска нагласа.

Жителите на Трънчовица си личат – повечето са ниски, прекалено смугли и някак изстрадали на вид. Не знам на какво се дължи последното, но е набиващо се в очите за външния наблюдател. Смело мога да кажа, че са най-темпераментната публика, пред която самодейците от Бърдарски геран са пели и танцували досега. И хора се въртяха сред публиката на мегдана, наред с танцьорите на сцената; и песните се пяха с пълно гърло, и усмивките и блясъка в очите подкрепяха с всички сили случващото се пред тях. Мисля, че този концерт бе най-успешния и поради този факт – невероятното участие на публиката, което зареждаше самодейците и те се раздаваха до крайност. Никой не жалеше себе си тази вечер – нито гостите, нито домакините и затова резултатът бе налице.

За това как бе възприето присъствието на банатските българи от Бърдарски геран в Трънчовица е показателен един случайно дочут разговор по телефон сред публиката на мегдана. Един леко подпил по сборянски трънчовенин разказваше на свой познат какво се случва в реално време на селския мегдан: „Ей, да знаеш какво чудо правят тука едни от Бърдарски геран, бе! Не го знам къде е това село, ама са върха! И носии си имат и всичко. Играят, та се късат, ти казвам! Ииииииии, направо са мляко с ориз, бе, брат! Върха са!...”

Е, това е то! Не знам какво точно е предизвикало реакцията да оприличат банатските българи и техните изпълнения с невероятното кулинарно изкушение „мляко с ориз”, но за пръв път чух такова определение, излязло направо от непредубедената душевност на трънчовените. Дали защото носиите ни са бели или пък защото на фона на смуглите и чернокоси домакини бърдарчани изпъкваха с бялата си кожа и русолявите коси… Или пък просто са толкова страхотни, че човек изгубва ума и дума като ги гледа… Което и да е от всички, важното е, че сборът в Трънчовица остана в сърцата и на гостите и на домакините и се разделихме с пожелание за скорошни нови срещи.



20 септември 2008 г.

Десет години от беатификацията - Белене 20 септември 2008

На 20 септември представители от цялата Николополска епархия се събраха в Белене, за да отбележат закриването на юбилейната година, посветена на десетгодишнината от беатификацията на Блажения Евгени Босилков.
В 10,30 ч. в читалищния салон срещата бе открита от монс. Петко Христов, епископ на Никополска епархия, който подчерта, че е дълбоко разочарован от липсата на беленчани на това събитие, изнесено в светска среда, защото се е предполагало, че интересът от обществеността ще е по-голям, но за жалост такъв липсва. Белене се гордее повече с атомната централа, вместо с родения тук Блажен Евгени Босилков.

Доклад на Страхил Каваленов припомни живота, делото и заслугите на Блажен Евгени Босилков, които трябва да са винаги пример за нас и за идващите поколения, за да я има Църквата.

Шествие, водено от енорийския свещеник на Белене отец Корадо Газбаро, прекоси града и стигна до светилището - църквата "Рождение на Блажена Дева Мария".
В храма, по време на литургията, монс. Петко обяви важна новина за цялата епархия - получен е документ от Светия престол, с който Блажен Евгени Босилков се обявява за покровител на епархията. Документът е на латински и след превод ще бъде разпространен в двата езикови варианта по всички храмове на епархията.

Още една новина бе обявена по време на това честване. Димитър Ганчев от Българската секция на Радио Ватикана раздаде на енориите новия диск, издаден специално за юбилейната година. Дискът съдържа предавания на Радиото във връзка с беатификацията. Димитър Ганчев заяви, че изданието е със специалната цел гласовете на хората, участвали в тези събития, да не бъдат забравени, хората да не бъдат забравени и да напомним за пореден път на света как се е стигнало до всичко това.

Цялата церемония по беатификацията в базиликата "Св.Петър", аудиенцията на Папа Йоан-Павел II за българските поклонници, интервюта със сестра Габриела Босилкова, с отец Иван Софранов, архим. Гаврил Беловеждов, монс. Купен Михайлов, Евгени Босилков - праплеменник на Блажения, протойерей Стефан Стефанов и реабилитацията на епископ Босилков от Върховния съд на Република България - всичко това можете да намерите в новото издание на българската секция на Радио Ватикана.


6 септември 2008 г.

Чипровци - 320 години от потушаване на въстанието

В Чипровци на 5 септември група от 22 представители на банатските българи от Бърдарски геран присъстваха на тържествата по случай 320 години от потушаването на Чипровското въстание. Католическото присъствие се изчерпваше с още около 50 човека от Винга и около 20 от Гостиля.
От свещениците от Никополската епархия бяха отец Стефан Калапиш, отец Станислав Жемински и отец Ярослав Барткиевич. От православната страна видинският митрополит Дометиан и свещеници от околността уважиха честванията и останаха до края на деня, за разлика от католическите, които си тръгнаха след обяда.

Последва посещение на историческия музей с обновена експозиция, където новото беше разкошна носия, подарък от Винга.

Срещнах се с много от познатите действащи лица в областта, където от 10 години кръжа и аз. Ходим по едни и същи места, интересуваме се от една и съща история, принадлежим към една общност… Не успях да си поговоря с всички, ограничихме се с кратък поздрав и после всеки се разпиля в суматохата на деня. Това не им е хубавото на подобни събития – освен да се „видиш” с всички, за друго не можеш и да мислиш. Никола Николов от Чипровци, който забеляза, че в Абагар „много ги сека всички наред” (т.е. критикувам), едва ли ще остане доволен от редовете, които ще последват, но нещо ми направи впечатление и ще го споделя тук.

Организацията на тържествата леко куцаше, като най-фрапиращото беше, че изобщо официално не представиха на широката публика аристократичните гости, които сигурно щяха да се радват, ако поне на тържествения концерт не бяха споменати само с „наследниците на Пеячевич”, а бяха посочени поименно и хората ги бяха аплодирали малко. Не е кой знае какво, а и за тях едва ли Чипровци е повече от екзотично място от родовата история, но все пак персонализираното отношение към тях самите щеше да придаде поне малко лична нотка в целия този театър.
Едва от медиите може да се разбере, че „бяха наградени с почетен знак графовете Ладислав и Маркос Пеячевич и барон Никола Адамович. Отличието им бе връчено от кмета на Чипровци Захарин Замфиров. Ладислав Пеячевич от Виена, Маркос Пеячевич от Лондон и Никола Адамович от Хърватска са наследници на Георги Пеячевич - един от ръководителите на прославеното Чипровско въстание” (bTV).

За групата от Бърдарски геран личната връзка с Чипровци мина през дома на Ева и Живко Василеви, чиято „Къща за гости” ни приюти за няколко часа. Запознанството с тези хора тръгна случайно през интернет-познанството на Ева с Мария Караджова от Бърдарски геран, после премина през темата за банатските българи и връзката ни с Чипровци, блога ми и сайтовете, където се помества информация по тези въпроси. Така цялата ни група отседна за няколко чака в тази къща, видяхме как се прави чипровска баница, научихме нова рецепта, четохме от последната книга на чипровския поет Георги Константинов…

Вечерта имахме удоволствието да присъстваме на невероятно добър концерт в Културния дом. Два часа музика, танц, глас и красота изпълваха сърцата на гостите. В Чипровци се оказа, че има много добри певци, изявени в цялата страна, но и много малки таланти, които едва правят първите си крачки в музикалните школи и сцени. С народни танци се изявиха само гостите от Винга – ансамбъл „Българче” с банатски и български танци просълзи банатските българи в залата, а бурните аплодисменти и виковете за още доказаха, че и на чипровчани им е харесало.
Тържествената заря проверка напомни на всички за героите и жертвите, озари небето над града със сияйни светлини, а лицата на хората нашари със светлосенките на тъгата от очакването на новия ден, идващ след празника.

Град Чипровци си отива. Поети, певци, талантливи хора, красиви килими… всичко това за пореден път ще премине, както забеляза една от поетесите на този град в най-новото си стихотворение. Веднъж опожаряван, Кипровец оцеля в разпръснатите си по цял свят наследници – Винга в Банат; Асеново на завърналите се отново в България преселници; в родовите истории на наследниците на Пеячевич и другите аристократични фамилии, тръгнали от тук… Но какво ще го спаси сега, когато няма вече мини, няма препитание, няма хора. В единственото оцеляло училище в града вече учат само 140 деца.


4 септември 2008 г.

Защо се ходи до Мария Радна?

Току що получих SMS от Пали Велчов, който с 16 младежи и девойки тръгна днес на поклонничество от Стар Бешенов към светилището на Дева Мария в Радна. Поздравява всички ни и се надява другата есен да има млади и от Бърдарски геран.

Нашите баби и дядовци, родени и израсли в Банат, помнят и разказват за тези процесии, които траят три дни. За нас те са само разказ – живеем далеч, липсва традиция и практикуване, но най-вече заради липсата на вяра. Радна се е превърнала в разказ, в приказка и … толкова.

В емисията на Радио Тимишоара от 31 август 2008 г. можете да чуете забележително размишление от свещеник Гюка Августинов за това поклонничество някога и сега. Разказва за красотата на миналото, за пълнотата на някогашното осъзнаване на това събитие, за хората някога и за студенината днес, за забързания ритъм - отива се с автомобили, заради традицията, защото другите ходят, заради забавлението и още за много други неща, но не и за най-важното… Поставя въпроси, посочва болезнени истини… Как се случи така, че банатските българи забравиха защо се ходи до Мария Радна?

Отговорът е в размишлението на свещеник Гюка Августинов, а истините дано да влезнат в сърцата ни, за да има надежда, че събуждането е възможно.

28 август 2008 г.

"Да те оскубят като банашка гъска".. и разни други неща

Една потресаваща статия за банатските българи помести в блога си Ник Марков под номер 309.
За да могат повече хора да я видят слагам линк и тук

26 август 2008 г.

Телепа – краят на пътя


Преди десет години бях в Телепа за първи път. Това лято пак отидох. Разликата беше отчайваща. Някога бях нарекла това място "границата на небитието". Сега вече не знам какво е – безмълвие и тъга, пустош и … край.

Съдбата на Телепа е знак за идващото, знак, който да ни отвори очите и ушите, да обърне сърцата ни и да ни направи различни. Село Телепа е основано през 1845 г. от преселници от Стар Бешенов. Унгарската администрация по това време му дава име Bolgartelep, а румънската по-късно го превежда като Colonia Bulgara. Намира се на около 10 км от Стар Бешенов.

Търсели земя за обработване. Хем да е близо до родното място, хем да е отделена. Така се появява ново село, където българите католици живеят заедно с унгарци и се разбират чудесно. Храм си построяват през 1852 г., а сегашния датира от 1912 г.

Селото бързо набира сили. Построяват се хубави къщи, уредени дворове усмихнато посрещат посетителите, белосани дръвчета красят улиците. Издигат училище, читалище, дори фонтан блика в приветливия център на селото. Бързо замогнали се на новото място, селяните уреждат с любов своето пространство и храма си. Но изведнъж всичко свършва. В началото на 90-те години на XX век плъзва мълвата, че ще ги изселват. Всички, накуп. Защото на властите им трябва земята за нещо си. И вместо да се борят, да опитат за направят нещо за своето парче земя, за селото си, за храма си, те просто решават масово да се изселят. Първо тръгват малцина и отиват в Бешенов или други съседни селища. Последват ги и останалите с все по-набиращи скорост темпове.

В края на XX век вече няма село. Останали само празни къщи след масово изселване на жителите му. През 2008 година – вече и къщи няма. Две, три оцелели се гушат между гъсталака, появил се на мястото на някогашните дворове. Улиците си личат само по стълбовете и жиците. Ако отидете там, ще бъдете поразени от безвремието и тишината. Няколцината жители, които отказват да напуснат домовете си, гледат посетителите сякаш са извънземни. Останал е само един банатски българин, една унгарка, още едно унгарско семейство и две или три семейства цигани, населили се в празното място заедно с овцете си, пасящи по някогашния китен площад. Унгарката, която до скоро се е грижила за храма, всяка неделна утрин грижливо премита пред дома си, защото така е запомнила, макар да няма нито литургия, нито дори кой да удари камбаната. Прави го заради неделята… и защото така е запомнила.

Времето там е спряло. Единствени овцете с ежедневния си ритъм внасят някакво разнообразие като преминават през очертанията на някогашните улици. Когато отиде някой от Стар Бешенов, рядко, главно за да заведе гости, желаещи да видят разрухата, тогава удрят камбаната, да се чуе гласа й по равното банатско поле и да събуди останалите жители. Защото няма нищо по-тъжно от замлъкнала камбана. Такава, която вече няма кой да чуе и която е спряла да бие, защото дори няма ръка, която да я удари.

Сред полето се издига един самотен храм. Изоставен от хората си. Гласът на камбаната му, макар и рядко, оглася полето, но вече не зове за литургия, нито отмерва някакво време, защото там време няма. Вече гласът й се свързва със случайността и атракцията, но не и със закономерността и призоваването. Така както няма и кой да я чуе, кой да реагира, кой да отвори вратата и да погледне към олтара. Гълъби гнездят там, паяжини обвиват всичко, а леки бели пера нежно покриват олтара, пейките, статуите, обвити с найлон да не се съсипят.
Какво чакат този храм? Чака хората, които разсипани в околните селища, ще се върнат през есента за честването на св. Лука и ще го изпълнят отново. Няма да се върнат всички. Голяма част от тях вече не желаят кракът им да стъпва в Телепа. За да не виждат ужаса, да не си припомнят какво е било и да не допуснат съмненията, че може и те да са виновни за това.

Казват, че собствениците на земи в Телепа не ги продават. Държат си ги. В случай на нужда. Дори все повече банатски българи разказват как като нахлуят много пришълци в старото им гнездо Бешенов, ще идат в Телепа и ще започнат „на чисто”. Ще започнат отново да градят своето село, своя свят, да нареждат продължението на историята ни. Първоначално възприех това като виц, или като фантастика, като поредния мит, който си създаваме, за да търсим упора в несигурността си. После погледнах на всичко от друг ъгъл… Истината е, че никой няма да иде отново в Телепа. Както сме обезценили земята си, водачите си, историята си, както ни е писнало да ни повтарят кои сме и накъде отиваме, така няма и да започнем да строим наново разрушеното. Защото все още не сме разчели знаците по пътя си.

18 август 2008 г.

„Искаме още!!!”

Трудно си тръгнаха децата от читалището в края на първата им среща с каките и батковците, които с такова старание и любов работеха с малките палавници, че аплодисментите бяха напълно заслужени.

Двадесет деца имаше първия ден, а за следващите, както показва опита в Бешенов, бройката ще расте с всеки изминат ден. От две до 20 години – всички се забавляваха страхотно, защото детското у всички през тези два часа преодоля различията в годините.

Младежите бяха се подготвили перфектно, за да се справят с предизвикателствата от срещата с малчуганите, затова и неприятни изненади нямаше – всяка минута бе наситена с нещо ново, интересно и забавно.

Младежите от танцовия състав и Койчо Димов бяха заедно днес, за да започнат тази хубава инициатива, а от другото лято тези кампуси ще бъдат на разменни начала между Бърдарски геран и Стар Бешенов. Младежите ще обменят опит в работата с децата в енориите, за да им помагат да се приобщят както към читалищната дейност, така и към Църквата.

Ето снимките от първия ден. Моля ви, сваляйте си тези, които искате, защото като мине време и трия част от тях, тъй като вече ми се препълва лимита в Picasa Web Albums.


17 август 2008 г.

Кампус в Бърдаре


Когато Пали Велчов покани младежи от Бърдарски геран да участват в лагера, организиран от енорията в Стар Бешенов, много добре знаеше защо го прави. Думите му, че дори и пет деца да участват заедно с техните, те, като се върнат тук, ще бъдат апостоли сред останалите, звучаха малко фантастично на фона на скептицизма и апатията. Обаче се получи точно така, както го предрече – петимата младежи се върнаха от Банат с толкова много идеи и желание за работа, че не мина и седмица и вече започнаха осъществяването на подобно начинание и в Бърдарски геран.

Идеята дойде от Ирина Босилкова, но с активното участие на останалите – Силвия Караджова, Силвия Велчева, Стоян Гюров и Петър Красимиров.

Към тях се присъединиха още Катя Велчева, Борис Йовчев, Петър Банчев, Петьо Тихомиров и Николай Христов.

И така – от утре, 18 август, за една седмица децата на Бърдарски геран и всички гостенчета ще могат да играят, пеят, танцуват, рисуват в читалището, с помощта и под топлите грижи на каките и батковците. Главна част от заниманията ще е разучаването на банатските български танци, за да не изчезне фолклорът ни.

Младежите канят всички деца на възраст от 4 до 18 години всеки ден от 16 ч. да участват в заниманията, за да покажат на всички, че могат да направят нещо полезно, да научат нещо ново, да се запознаят с нови приятели, да прекарат няколко часа в игри и забавления.

Тази година лагера стартира към читалището с активната подкрепа на енорията, а от другото лято кампусът ще е изцяло към енорията, под ръководството на бъдещия енорийски свещеник. Енорията и читалището си подават ръка в името на бъдещето на селото и децата.
Да бием силно камбаната за нашето събуждане:

От утре новините от кампуса ще текат на сайта на Дружеството на банатските българи в България http://www.falmis.org/

Lectio Divina в Бърдарски геран

В енорията в Бърдарски геран промяната настъпва полека, но със сигурни стъпки. Койчо Димов днес, по време на литургията, обяви, че започвайки от 23 август в 19 ч. всяка събота в храма ще има Lectio Divina.

Lectio Divina е молитвено четене на Божието слово. Четивата за идващата неделна литургия се четат пред всички в храма много бавно, преди това се призовава Светия дух с една молитва. А след четенето водещият предлага едно размишление, което не е проповед, а по-научно, по-богословско размишление върху четивата.

В унисон с идващия синод на епископите в Рим, Койчо Димов обяви, че в енорията ни ще следим отблизо работата на синода във Ватикана, като по този начин иска да събуди ревност към Божието слово, както казва Свети Павел в днешното Второ четиво, защото наблюдава, че в енорията ни има голямо неуважение към Словото.


Неделните проповеди на Койчо Димов ще можете да четете от днес вече редовно в сайта на Дружеството на банатските българи в България http://www.falmis.org/

16 август 2008 г.

На миса в Бърдаре на 15 август


Вчера литургията бе от 18 ч., а не от 10 ч., както си бяхме свикнали, за да могат и работещите да участват в нея. Може би за пръв път в Бърдарски геран всичко премина при невероятна и същевременно кротка тържественост. Отец Стефан Калапиш и Койчо Димов, бъдещият енорист на селото ни, който през ноември ще бъде ръкоположен за дякон, но вече живее и работи тук, се постараха всички присъстващи да се докоснат до дълбочината и красотата на една тържествена литургия. Под звуците на Missa De Angelis; псалма, изпълнен от Койчо Димов, песните за Дева Мария, изпълнявани от всички, честването наистина се превърна в необикновено преживяване.


След литургията Мариите от читалищния колектив почерпиха своите "колеги" в читалището, а повече по темата и снимки можете да видите на адрес http://www.falmis.org/

15 август 2008 г.

Нов кореспондент от Стар Бишнов


Яни Чокань е роден на 14.04.1989 г. Живее в Стар Бешенов. Тази година е завършил лицея „Св.св.Кирил и Методий” в родното си село, а сега е записал Политехника в университета в Тимишоара, специалност Електротехника.

Запознанството ни по време на лагера в енорията им, не се оказа случайно. Днес го попитах дали би искал да бъде кореспондент от Бишнов за сайта на Дружеството на банатските българи в България (http://www.falmis.org/) и той на драго сърце прие. Така че отборът ни се увеличава с млади хора, което е много хубаво.

Благодаря на Яни за готовността да работи за палкенете по целия свят! Пожелавам му много творчески успехи, по-малко непреодолими трудности, и светъл път напред, за да има кой да продължи делото ни!

"Двете недели"


Днес е Успение Богородично. Така се казва и храма в Стар Бешенов, а за неговите жители и за всички банатски българи по света, тръгнали от това огнище, този празник се нарича и „Двете недели”. Откъде идва името на празника можете да научите и от откъс от една моя статия, публикувана в "Абагар" през септември 2004 г. под заглавието „Поклонническо пътуване „отвъд”.

Ето и откъса:

“Historia Domus”

Всеки, занимаващ се с ис­торията на банатските българи или радетел на българското самосъзнание зад граница, може да се докосне до една забеле­жителна светиня, която се съх­ранява в енорията на село Стар Бешенов. Това е енорийската книга Historia Domus, в която свещениците описвали събити­ята, малки и големи, очертава­щи пътя на малката общност. Ръкописна книга, събрала в се­бе си трепета на много сърца; страници, носещи духа на ис­торията и родното, памет за ба­натските българи и постоянна опорна точка за всички тексто­ве, роящи се през годините, създавани както от представи­тели на общността, така и от външни изследователи. Освен пътя на преселението в нея са описани и строежите на храмо­вете, които са били една от пър­вите грижи на преселниците.


Щом пристигат в Стар Бешенов веднага изграждат църква - на­бързо и от дървен материал на мястото на днешната енорийска къща, която да обслужва близо двехилядното население в първите години на заселване­то. От 1764 г. започва строителството на нова църква от тух­ли. Завършват я през 1767 г., ко­гато енорийски свещеник бил Никола Кукуров, дошъл от Бъл­гария с роднините си през 1766 г. и служил 33 години в тази цър­ква. През това време построй­ката започва да се руши, а и още 200 семейства се заселват в селото. Затварят я и времен­но служат в пригодено за цел­та помещение. Още през 1793 г. Никола Кукуров започва да търси от епископията финансо­ва помощ, за да ремонтира църквата, но не среща положи­телен отзив. Постоянно отла­гат, а накрая отпускат 2000 флоринта, които били крайно не­достатъчни и жителите на Стар Бешенов гордо отказват каква­то и да било помощ.
Тогава взе­мат решение, което напълно от­говаря на гордия им мантали­тет - ще построят голяма и ху­бава църква, равна на епископ­ската катедрала в Тимишоара, изцяло със собствени средст­ва, за да докажат, че могат да отстояват не само вярата си, но и да демонстрират непоклати­мия си дух. За да се различава от църквите в околните села решават да е възможно по-голя­ма и по-скъпа. Избраният стил е „барок", за да подчертаят пищността и разточителството.


Започват да събират мате­риали - тухли, дървен матери­ал и пари. Намират майстори зидари, които вече са строили подобни църкви. Свещеникът Никола Кукуров умира на 30 януари 1800 г., като така и не до­чаква да види новата църква, за която толкова се е трудил, но неговите енориаши изпълня­ват последното му желание - полагат костите му пред глав­ния олтар на новопостроения храм.


На 20 април 1800 г. е подпи­сан договора с майсторите, а на 4 май започват да развалят старата постройка. Помагат всички жители на селото и за три дни успяват да я развалят. На 13 юли започват да копаят основите и за тринадесет дни ги изкопават и изкарват пръст­та, за да могат да започнат строежа. В основите на новия храм слагат всички тухли от стария и всички камъни от ста­рата турска кула, която завар­ват при заселването на това място. На тази кула казвали „Камъка" или „Белега" като знак за дългата история на то­ва древно място, приютило и бягащите българи. Изграждат основите за 16 дни. Полагане­то на първия камък, който е благословен от епископ Ладислав Кьошоги става на 10 май 1801 г. Строежът продължава с прекъсване през годините, сме­нят се енорийските свещеници, но с общи усилия на 1 май 1804 г. един от майсторите поставя кръста на върха на кулата, с ко­ето бил отбелязан края на стро­ежа. Този ден бил празник за всички жители на селото. За­почва втората половина от работата по храма - вътрешното уреждане. От Будапеща донасят час­тите за големия олтар, а от Ви­ена централната икона на Де­ва Мария. Малките олтари и статуите са правени от тиролс­ки майстори.


Завършват всичко през ок­томври. 11 ноември 1804 г. е оп­ределен за освещаването на новата църква, която била най-голямата и най-хубавата в ця­лата епископия, изградена от бишновенете за по-голяма сла­ва Божия. (За сравнение, епис­копската църква в Тимишоара е построена за 15 години.)


Започват тържества за ос­вещаването, които траят цели две седмици, откъдето идва и името на празника - „Двете не­дели". Разходите за посрещане­то на гостите през тези две сед­мици надхвърляли шест пъти разходите по строежа на църк­вата. Шестдесет официални гос­ти посещават селото през тези празнични дни. По-късно праз­никът се премества на храмо­вия празник 15 августq Успение Богородично, а 11 ноември ос­тава като ден за празнуването на самото освещаване.


Снимките от вътрешността на храма получих днес благодарение на Яни Чокань от Стар Бешенов: