31 януари 2008 г.

Нов общински вестник

В община Бяла Слатина от вчера започна пътя си към читателите нов общински вестник. Нарича се „Вестител” и можете да го четете и в интернет. Още се учим да администрираме със свои сили сайта и затова с доста неща се борим в движение, но се надяваме читателите да ни простят. Правим го с желание всички да имат достъп до случващото се в общината, а със сигурност ще станем и по-опитни с течение на времето.

Аз съм главен редактор на вестника, но не бих могла да направя нищо без чудесния екип около мен – все хора, които с желание и надежда за промяна се заеха да сътрудничат в това дело.
Ето и уводната ми статия от първия брой, а всички други новини ще следите постоянно на горепосочения адрес в интернет:

Да вестиш промяната

Явно нуждата от огласяване на живота в общината е назряла до такава степен, че дори името на изданието ни дублира семантиката на „вестник”. Вестителят е с особени функции – някой или нещо, идващо от другаде, за да ни отвори очите, да ни предаде знание, да ни покаже какви сме, защо сме такива и какви трябва да бъдем. Ако потърсите къде се използва думата, ще забележите, че тя е най-често срещана в света на духовното – митология, религия, поезия… Обществото ни болезнено усеща, но не винаги оформя с думи, това осуетено влечение на душите ни към вечните ценности, които са толкова далече от ежедневието, оплетени в сивотата на безпътицата, в трънаците на бедността и липсата на изход, закрити от очите ни от завесите, който спускаме ние самите. Затворени вътре в самотата на сърцето, мракът пред очите ни заплашва да погълне живота ни, нас, децата ни, света, който обитаваме.

В България има още едно издание с такова име – „Вестител” се казва и списанието на Националното читалище на слепите в България и се издава на релефната азбука за слепи. Символично е, че болшинството от запитаните при избора на име на нашия общински вестник, посочиха същата дума. Ние имаме виждащи очи, но така ли е със сърцата ни? Една от задачите на вестника ни ще е да покажем на света какво правим, как живеем в общината, но най-вече да „се видим” ние самите докъде сме по пътя.

По идея на кмета на общината г-н Венцислав Василев в началото на януари започна офанзива по организиране издаването на вестник. В него ще намерят място проблемите на всички населени места в общината и ще бъде начин за една по-добра комуникация и опознаване както между отделните хора, така и между институциите. Петнадесетте селища малко се познават едни други, а по-голямата част от тях са направо неизвестни извън границите й. Целта е да създадем, всички заедно, условия за по-добра видимост на ставащото в общината ни и със съвместни усилия да я превърнем в по-добро място за живеене.

Създавайки свой общински вестник ще имаме възможност ние първи да даваме информация за ставащото при нас, да показваме на всички кои сме, какво правим, в какво успяваме и не на последно място, в какво се проваляме, защото признатите грешки са гаранция за изявено желание за промяна и вървене в правилната посока – честно и с открито лице.

Съвсем скоро ще стартира и сайт на вестника (www.vestitel-bsl.com ), който ще може да бъде четен от цял свят в интернет. Ще се обновява постоянно с новини, а на хартия ще излиза веднъж на две седмици в този вид, който сега държите в ръцете си, с избрано от публикуваното в сайта, за тези, които не ползват интернет.

Разчитаме на сътрудничеството на всички жители на общината, защото сами не можем да направим много. Ако липсва Вашата подкрепата, опитът ни да огласим и осветим живота ни ще се превърне в поредната неуспешна инициатива. Всичко, което правим, го правим за тези, които са част от нас и продължават да живеят на територията на общината въпреки трудностите, но и за тези, които потърсиха и намериха пътя си навън – из България или по широкия свят. Не е толкова важно къде живееш, ако сърцето ти е тук, в родния дом, и се стараеш да помогнеш, да съдействаш, да отнемеш поне малко от тежестта, налегнала душите ни…

Да вестиш промяната не е лесно. Да отстояваш и да се бориш за нея също. Можем да се справим, всички ние, само ако сме единни и заедно изминем дългия път на нашето пробуждане.

29 януари 2008 г.

Първа репетиция на малките

От днес започнаха репетициите на най-малките самодейци в Бърдарски геран – децата от 4 до 9 години. Милчо Петров се зае с много любов и търпение да научи децата на нашите песни и танци, а майки и баби с умиление наблюдаваха репетицията.

На 1 март в читалището ще имаме голям концерт по случай Деня на самодееца. Ще се представят както по-големите самодейци, който репетират всяка събота, така и най-малките, които ще репетират засега всеки вторник от 16 ч. в училището.

Каним всички, които живеят из страната, да се приберат за 1 март и да бъдат с нас, за да почетем заедно паметта на всички хора, които са работели в нашето читалище и са давали всичко от себе си за благото на банатските българи.

Снимките са дело на Катя Млекова, защото аз съм на работа и не мога да бъда навсякъде. Благодарение на съдействието й сега ще можете да видите и картини от днес.


28 януари 2008 г.

Мъчениците от Горна Стубла

На 24 януари след представянето на книгата, за което писах, си тръгнах от Столична библиотека, бързайки по следите на една много интересна история. Разказа ми я преди години човекът на снимката, а сега носеше още документи и факти.


Златко Димитров е началник на кабинета на министъра по европейските въпроси Гергана Грънчарова. Познаваме се от около три години. Тогава той работеше в Косово и там случайно попаднал на следните факти:

В село Горна Стубла в Косово живеят косовари католици. По време на турското робство били крипто-католици (скрити, тайни). В началото на XIX век в един доклад до султана някой ги издава, че са католици и турците ги изселват. В защита на населението се намесва Австрийската империя и след две години ги връщат, но по пътя и по време на изгнанието много от тях умират. Така остават в историята като „мъчениците от Горна Стубла”.

През 40-те години на XX век при тези католици служат двама свещеници българи.
Единият е банатският българин отец Никола Шербанов, който служи там от 01.11.1943 до 25.12.1943 г.. Докато изпълнявал задълженията си се заразил от тиф и починал. В една книга за село Горна Стубла пише, че е разглеждан като мъченик на Евхаристията.

Следващият българин, който служи в Горна Стубла е Благой Наумов (25.03.1944 - 15.08.1946). Престоят му там съвпада с най-трудния период на Втората световна война. В Карадак се намирала българска окупационна войска, която биела и малтретирала местното население. Той се заел да спаси жителите от варварствата на българите. Бил много близък с хората, обикновен и достъпен, обичан от всички жители. Спомените за него като свещеник и досега са свежи.

Много въпроси повдигна тази история, които предстоят да бъдат проучени. Защо български свещеници служат при косоварите католици? Може ли да има скрит български произход на местното население? Защо българската войска издевателства над своите, вероятно неприпознати? Докъде е стигнал процеса с евентуална канонизация заради мъченичеството на банатския българин отец Никола Шербанов? Кой е отец Благой Наумов?

Всичко това е обект на дълга работа в бъдеще. Моля, ако някой може, да ми помогне с данни или контакти в Косово, нека ми пише. Разнищването на тези следи ще е от полза както за католическата църква в България, така и за историята по принцип, защото не можем да си позволим да губим нито частица от паметта, ако искаме да ни има и занапред…

25 януари 2008 г.

Община Бяла Слатина е инициатор на кампания „Роднини отвъд Дунава”

Познавайки положението на българите в Румъния и асимилационните процеси, течащи там, община Бяла Слатина реши да даде пример как можем да помогнем на своите събратя отвъд Дунава.

Научно е доказано, че в много села в Румъния се говори белослатински говор (в окръзите Дъмбовица, Телеорман, Олт и Илфов), по простата причина, че са населени с преселници от Белослатинско. Тези хора никога не са търсили връзка с живеещите в Родината. А останалите тук пък изобщо нямат съзнание, че някой ги е напуснал по време на руско-турските войни от 1812-1813 и 1828-1829 г.

Тръгвайки от една легенда, проследявайки търпеливо пътя на информацията и опирайки се на научни доказателства, решихме да предприемем кампания за установяване на контакти и съвместна дейност между общините, отсам и оттатък Дунав, в които живеят българи от територията на днешната община Бяла Слатина.

Сътрудничеството ще има за цел да подпомогне запазването на самосъзнанието или събуждането му, там където е на изчезване, сред българите в Румъния, чрез издирване на роднински връзки, постоянни съвместни инициативи, общи трансгранични проекти.

Познавайки проблемите сред българите в Румъния и деленето на православни и католици, залагаме още една по-далечна цел – помиряване на двете български общности и съвместна работа за благото на българското присъствие в Румъния.
В община Бяла Слатина вече 120 години добре съжителстват завърналите се в Родината банатски българи католици и местни православни българи. Затова можем да дадем пример на всички българи в Румъния как може да живеем съвместно без да се делим, караме и борим за надмощие, а като градим заедно общия си дом в Европа.

Ще привлечем подкрепата на държавни институции и неправителствени организации, но най-вече разчитаме на подкрепата на общините в България, от които също има компактни маси преселници в Румъния.

Само всички заедно, започвайки от малкото село, от малкия град, от малката община, и най-вече от самите себе си, ще можем да постигнем много, защото така процесът ще започне отдолу нагоре. Ще участват реални хора с реални проблеми и роднински връзки и само тогава асимилацията може да бъде спряна.

Младите, идващи след нас

Снощи на представянето на книгата бях определила среща на доста хора, а после се оказа, че не мога да се видя с всички, но такива са рисковете на краткото пребиваване в столицата – много, накуп, набързо и накрая пак не си свършил работата както трябва и си отложил за друг път…

Там извиках и един младеж, по произход от Бърдарски геран. Казва се Александър Живков, на 23 години е, внук на Петър Живков, който свири в църквата, и първи братовчед на близначките Петя и Михаела, вече познати на всички, следящи блога ми.

С Александър може да се каже, че сме се „измервали” с поглед в храма, когато си е идвал на село по Рождество Христово или просто така на гости, но понеже е приходящ, никога не съм го заговаряла, а той пък още по-малко се е осмелявал да ме закачи.
Та този същия Александър ми писа преди няколко дни на имейла, достъпен от блога ми, и така започна едно, надявам се, дълго и ползотворно сътрудничество.
Той е от малкото младежи, израсли извън Бърдаре (роден е в Ботевград), който говори и чете на банатски български диалект и това не е случайно като се знае, че и двамата му родители са банатски българи, но колко подобни на тях са забравили да научат децата си да говорят „на банашки”…

В момента работи във Вестникарска Група България в отдела за компютърна поддръжка, където е от октомври миналата година. Преди два дни си е взел дипломата за завършена бакалавърска степен, а през февруари ще кандидатства в СУ за магистратура.
От малък чете на банатски български диалект, което не е случайно – дядо му Петър Живков идва с последната вълна банатски българи, сред които е и моята баба, през 1943 г. Намира блога ми случайно след като пуснал в търсачка „банашки” думи, за да упражнява четенето си и попада на блога на Ник Марков, а от там при мен.
Малко по заобиколен път, но важното е, че се намерихме. За пръв път ми се случи един неизвестен млад човек да се обади и да каже, че иска да работи за каузата – без хонорари, без ползи, само заради банатските българи и това, което се мъчим да бъдем всички ние.

Радвам се, че има такива хора, защото то показва, че това, за което се борим от години, полека започва да дава резултат. Това е и надежда, че ще има последователи, иначе просто няма смисъл да се мъчим. Ако не предадем на по-младите, напразно сме огласяли пространството и времето с писанията си, оставяйки паметни бележки за усилията си…

24 януари 2008 г.

Книга за „българския” Букурещ

Случи се. Представиха книгата, написана от двама банатски българи от Стар Бешенов Лучия Керчова-Пъцан и Лука Велчов, „Букурещ – места и личности на българската емиграция през Възраждането”
Представи я подробно проф. Николай Жечев, а Лука Велчов развълнувано и със сълзи на очи разказа за разрушаващите се или вече разрушени „храмове” на българщината в Букурещ. Вещото и винаги обективно мнение на историка от БАН Благовест Нягулов, подчерта факта, че водачи на второто българско възраждане в Румъния са все банатски българи католици, което не е маловажен факт и трябва да бъде оценен по достойнство.

Лука Велчов е стар приятел, познаваме се от 10 години и сме от „една кръвна група”, така че редките срещи не влияят на отношенията ни, защото се борим за една кауза. В знак на старото приятелство и с надежда за ново сътрудничество и продължаване на делото, ми подари неочакван и скъп подарък – книгата на Максим Младенов „Българските говори в Румъния”, издание на БАН, която ще ми е извънредно ценна за бъдещата работа. Жестът бе спонтанен - просто извади от чантата си своята книга, купена днес, отлепи етикета с цената и ми я подари. Това не се среща често, нали... Трогна ме и му благодаря от сърце...

С много познати се срещнах тази вечер и така и не остана време да отделя на всеки полагащото му се време, за което се извинявам. Видях се на живо и с един младеж, по произход от Бърдарски геран, за когото ще разкажа в идващите дни...
Вечерта продължи с една интересна среща, от която се отвори материал за ново изследване, но за това ще разкажа утре...


22 януари 2008 г.

„Дунавското” – като код в кръвта ни

Винаги в съзнанието си съм свързвала „Дунавското хоро” на Дико Илиев с валса на Йохан Щраус „На хубавия син Дунав”. Едва ли е само заради реката. Има нещо много еднакво в двете произведения. Не разбирам от музика и не се наемам да определям. За мен е важно, че любовта на авторите към реката и към хората, които живеят край нея, живее във времетраенето на всеки един тон. Сърцето ми го казва, а не знанието. Така е творил и Дико Илиев – със сърце за сърцата на хората. Без музикално образование, свързал живота си с духовите оркестри, той създава едно богатство, което завещава на поколенията без да иска нищо в замяна.

През идващите седмици много ще се пише за Дико Илиев, защото на 15 февруари се навършват 110 години от рождението му. В област Враца, където той е работил почти във всяко село, създавайки духови оркестри, честването ще е особено тържествено.
Областният управител се обърна към всички кметове на общини с молба да подкрепят една интересна и родолюбива инициатива за честване 110-та годишнина от рождението на композитора Дико Илиев. Инициативата е на г-н Георги Пенков, кмет на Оряхово, и на Община Оряхово.
На 15 февруари е рожденият ден на Дико Илиев. На този ден от 17.00 часа на подходящо за всеки град и село от област Враца място хората да излязат и да се хванат на „Дунавско хоро". Идеята е да се изиграе най-голямото, най-дългото и най-българското хоро в прослава на Дико Илиев.

Община Бяла Слатина се включи в кампанията. За подготовката и резултатите ще следите както тук, така и по медиите.

21 януари 2008 г.

Детският дом в Бърдарски геран

В събота бях на гости на децата от Дома. Поводът не бе случаен – исках да снимам и да разкажа и покажа на всички как живеят те сега.
Работила съм в тази институция от 1997 до 1999 г. като възпитател, но тогава все още Домът се помещаваше в сградата на бившия манастир на сестрите бенедиктинки. От тук започна пътят ми след университета и ме сблъска с „живота” лице в лице… Помня лошите битови условия, студа през зимата, бедността, при която живееха.
Сега вече няма и следа от това нещо. Децата, 60 на брой, са настанени в част от празната вече детска градина и живеят при европейски стандарти и то благодарение на голям брой дарители. В края на октомври 2007 г. те влезнаха в новия си дом, а ремонтът на сградата продължи общо една година.
От Японското посолство за целта бяха получени 50 029 евро, с които е направен ремонт на сутерена – кухня, столова, пералня, сушилня, складове, стая за персонала. Ламинатът в цялата сграда също е от парите от посолството.
От Фонд „Социално подпомагане” към Министерството на труда и социалната политика бяха получени 54 950,56 лв. От собствени средства на община Бяла Слатина бяха заделени 54 890,32 лв. Парите от тези две места бяха използвани за ремонт на част от първия и целия втори етаж на сградата. Преградени бяха големите помещения и обособени три самостоятелни групи, всяка от които разполага с една голяма всекидневна, четири спални, бани, тоалетни, умивални, гардеробно помещение. Изцяло бе сменена и парната инсталация.
Един постоянен приятел на децата в Детския дом са работниците от АЕЦ Козлодуй. Всяка година там текат инициативи за събиране на дарения и хората се отзовават с отворени сърца, а една част от тях вече е приела грижата за децата като своя собствена. През 2004 г. АЕЦ и фирма „Емона” дарява 59 000 лв. за санирането на сградата и новата дограма. По-късно със събраните от работниците в Централата 20 000 лв. бяха закупени щорите за всички прозорци и част от мебелите.
От различни дарители са новата голяма готварска печка, пекарната, трите автоматични перални. Заложна къща „Монарх” закупи спалното бельо за всички деца. Мебелите за стаите пък бяха закупени от бюджетни средства.
От фондация „Надежда” в София на 20 януари 2008 г. пристигнаха съдомиялна и сушилня за дрехи.
Децата от Детския дом в Бърдарски геран вече имат добри условия за живот. Сега остава да осъзнаят какво са направили за тях толкова много хора и да променят отношението си към живота, да започнат да учат по-старателно, да бъдат по-добри и послушни, да намерят сили да вървят напред, въпреки всичко, през което са минали досега. Защото трудът никога не отива напразно. Някога, вече излезли от селото ни, ще осъзнаят, че техният единствен дом е бил в Бърдарски геран и ще се връщат често в мислите си отново със сълзи на очи. Както го правят вече толкова много излезли от тук деца…


20 януари 2008 г.

Празник с неясна семантика

Днес в читалището в Бърдаре за пореден път се развихри празненство. Поводът бе избран малко напосоки, хей така, просто да има събиране и танци, както читалищното настоятелство бе обещало в началото на тази година.
Утре е Бабинден, 21 януари (по стар стил, защото се оказа, че всъщност би трябвало да е по новия). Не знам как се празнува на другите места, но знам, че в „дебелите” книги за банатските българи подобен обичай няма описан. Причината вероятно е, че той е изцяло езически, а католическата църква все пак е успяла да избие от главите на верните си подобни практики.
От 1951 година, обаче, 21 януари е обявен за ден на родилната помощ. Няма лошо, особено пък ако стане ясно, че и за празнуващите днес семантиката на този ден не беше особено ясна – знаеше се само внесеното в последните 60 години значение.

Скъп гост на празника бе нашият фелдшер Богдан Атанасов, който за всички ни е „Доктора”. Той вече 32 години е сред нас, познава всички, знае болестите и слабостите ни от баби и дядовци, та до децата. Получи специален подарък от настоятелството и гласът му затрепера, когато благодареше на всички хора в селото, с чиито мъки и радости е преминал живота му.

За веселието ще оставя да говорят снимките. Важното е, че числото на празнуващите този път беше много по-голямо и се оказа, че ако така върви, в скоро време ще се нуждаем от по-голяма зала за подобни събирания.
Имаше и три деца, участващи активно във всички части на празненството. Присъствието им бе символично, за да напомнят на събралите се, че бъдещето ни е в тях, в тези малки танцуващи и смеещи се палавници.

От 4 до 80 години – всички бяхме заедно днес. Благодарим на читалищното настоятелство, че с желанието си за работа и отдаденото свободно време в грижа за другите, помага на хората в селото ни да излезнат за малко от черупката на ежедневието, да вдигнат глава от работата, самотата и притесненията, за да намерят в ръцете, очите и сърцата на организаторите малко топлина, която да ги сгрява до следващия празник.


19 януари 2008 г.

Първа репетиция

След като миналата събота се събрахме в читалището, за да видим кои са се записали да участват в танцовия и певческия състави, днес за пръв път се проведе наистина сериозна репетиция.
Децата и младежите бяха точни като часовник. Ентусиазмът и желанието за работа държаха всички през цялото време, а стари и млади за пореден път установиха, че могат да постигнат много, ако са заедно. Ветераните учеха младежите, правещи първите си стъпки. Бабите водеха с гласовете си децата, учейки ги на старите и любими банатски български песни.
Уточняваше се репертоар, припомняха се забравени текстове, позабравени стъпки, мелодии, но най-хубавото от всичко беше, че се убедихме как, ако искаме нещо, можем да го постигнем. Обикновено не се иска много – само желание и готовност да се раздаваш.
Благодарим на всички, които приеха сериозно предизвикателството да се подготвим добре за участията през тази година и вярваме, че така ще продължава и занапред.


Нов председател на Българското дружество в Банат

На 22 декември 2007 г. българите в Банат избират нов председател на своето Българско дружество. Досегашният председател бе Карол-Матей Иванчов, а от посочената дата вече е Никола Миркович.
В брой 1 за 2008 г. на вестник Nasa glas можете да се запознаете по-подробно. Има цветна снимка, голямо интервю, както и пълен доклад на дейността до този момент. Ето само малка извадка:


Кратко представяне на НИКОЛА МИРКОВИЧ

Роден е на 1 октомври 1950 г. в с. Кеглевичу, община Дудещи Веки, окръг Тимиш в смесено семейство, от баща банатски българин, католик по вероизповедание, и майка румънка от Ардеал, православна по вероизповедание.
Детството си прекарва в с. Дудещи Веки, където получава основно образование и завършва IX клас в местната гимназия.
Постъпва, следва и завършва с отлични успехи (средния успех 9,66 — рядкост за онези времена) военната гимназия „Щефан чел Маре" от гр. Къмпулунг Молдовенеск.
После следва курсовете на Военното училище за офицери „Николае Бълческу" от гр. Сибиу, специалност пехота. Завършва училището с отличен успех 9,59, втори от випуска, като е „подпомогнат" и от името си, което не е подхождало на мраморната плоча съдържаща имената на първенците.
След това учи и завършва политическо-военния факултет на Военната академия, отдел обединени оръжия и Академията за висши военни науки, факултет по командване и генерален щаб. Завършва и двете с отличен успех 10.
Бързо изкачва стъпалата на военната кариера, от комендантския чин в гарнизона от Тимишоара и началник на районния военен център Тимиш, отговарящ за западната част на Румъния, минава в запас, за да кандидатства от страна на С.Б.Б. — Р. в Румънския Парламент.
В момента е генерал в запаса в Румънската армия.
В личния си живот е лицензиран в политическите, икономическите и юридическите науки с отлични успехи.
Също завършва курсове по информатика, стратегически мениджмънт на човешките ресурси и маркетинг на управлението в бизнеса, всичките завършени с максимални успехи.
В момента е университетски кадър в Западния университет от Тимишоара дисциплина „Право" във Факултета по икономически науки и докторант по гражданско право.
От декември 2004 г. е депутат в Румънския Парламент, където е член на парламентарната група на националните малцинства. Също и член в комисията за отбрана, граждански ред и национална сигурност, секретар в парламентарната комисия на революционерите от Декември 1989 г. и член на групата по вероизповедания от камарата на депутатите.
Имал е 14 предложения и законодателни инициативи, взимал е 35 пъти думата в плена на камарата на депутатите. Също е имал 5 политически декларации и стотици изяви в специалните комисии.
Член е на групите за приятелства с Република България, Мексиканските Обединени Щати и Републиките Португалия, Тунис и Гвинея.
На 19 декември 1989 г. се присъединява към революционното движение от гр. Тимишоара, а след 22 декември по възлагане на „Демократичния румънски фронт" става началник на окръжната милиция и тайни служби („Секуритате").
За извършената работа е бил награден с безброй военни и граждански отличия и медали на Румъния.
Семеен е от 35 години, съпругата му е граждански чиновник в едно военно поделение. Има един пълнолетен син майор в Министерството на отбраната, снахата му е преподавателка по психология и има един внук

17 януари 2008 г.

Покана за молитва

Днес получих писмо от Рим. Семинаристът от нашата епархия Койчо Димов, който завършва през юни и се връща да работи в България, ни приканва да участваме в една обща молитва за нашия Папа Бенедикт XVI. Ето писмото и нека инициативата на Койчо да не остане без последователи:

"Драга Светлана, Фалмис!

Пиша ти от Рим, в този тревожен момент, когато (както вече предполагам, че знаеш), бе направен чудовищен опит за атентат срещу Истината, и следователно срещу самата личност на Христос от псевдо-интелектуалците на "Ла Сапиенца", които не позволиха на Светия Отец Папата да присъства и да отправи своето слово към най-големия университет в Европа, основан от Папа Бонифаций VIII, в които учат около 140 000 студенти, от които една нищожна група, подстрекавани от 67 преподаватели по физика не дадоха право на папата да присъства лично и да говори...

Трагедията от този истински атентат, който може да се мери с атентата срещу Йоан Павел II, носи много мъка и огорчение в християнските души. Ако в един университет има толкова голяма, екстремна нетолерантност, че даже се отхвърля диалога, онзи dia-logos, които от времето на Платон е пътят към Истината, която всички ние търсим, следователно се отхвърля самата Истина, и също свидетелството за Истината, а Светия Отец Папата, който като глава на Светата църква, свидетелства Христос, следователно бяхме свидетели на един жалък, истински атентат, плод на интелектуалните "талибани", и то в сърцето на християнския свят, в Рим. но дори, ако се абстрахираме от факта, че Бенедикт XVI е глава на Светата Католическа Църква, 265 приемник на Свети Петър, и епископ на Рим, не е неизвестен факта, че неговата личност е сред най-културните хора на земята, а миналата година попадна в списъка сред 10-те най-интелектуални хора на земята.

Нека да се молим за Папата, и да участваме, макар и от разстояние, във всяка енория следващата неделя, единени с него, да откликнем на призива на италианските епископи, които призоваха всички християни да се стичат на площад "Свети Петър" за молитвата "Ангел Господен" идващата неделя, но срамът за Италия не би могъл лесно да се измие!

Поздрави от мен на всички познати от Бърдаре, на отец Асен, моля се за всички вас, не знам дали отец Асен не е получил едно писмо от нашата семинария в Рим, изпратих го на него, въпреки, че не произхождам от енория "Свети Йосиф" на Бърдаре.

С молитвени благопожелания: Койчо Димов"

16 януари 2008 г.

Нова книга за българското присъствие в Букурещ

За тези, които не знаят кой е Лука Велчов, тепърва предстои да се запознаят с един интересен човек. Той е банатски българин, родом от Стар Бешенов, но свързва живота си с Букурещ като дългогодишен учител по румънски език там. Завършил е средното си образование в българското педагогическо училище “Христо Ботев”, което е съществувало до преди половин век в румънската столица.

Че раздвижването на пластовете сред българите в Букурещ се дължи отново на банатските българи, не е тайна за никого, въпреки споровете през всички тези години. На 31 декември 1989 г. по инициатива на Лука Велчов в двора на българската православна църква в Букурещ се събират група родолюбиви интелектуалци – ученици и учители в закритото някога българско училище и решават да основат Българско дружество.

Поводът да говорим по тази тема е новата книга на Лука Велчов в съавторство с Лучия Керчова–Пъцан - „Букурещ – места и личности на българската емиграция през Възраждането”, издадена с помощта на община Златарица (България), колкото и странно да звучи това…

А защо точно той разказва за българските места в румънската столица? Ами защото някой трябва да разкаже историята на безпаметството и безхаберието, за разрушаването и бездушието, за болката от съсипаното и от пропуснатите възможности. Кой да направи това, ако не някой от тези, които започнаха всичко преди толкова години и който все още милее за българското…

Официалното представяне на книгата в София ще бъде на 24 януари от 17,30 ч. в зала „Надежда” на Столична библиотека. Заповядайте! Аз ще бъда там и ще разкажа след това по-подробно както за книгата, така и за събитието с текст и снимки.

15 януари 2008 г.

„Да иззими, пък тогава…”

Днес този израз беляза деня ми. Чух го по телефона от един българин в Търговище, но не нашето, а онова оттатък, в Румъния…
От известно време вървя по следите на една легенда и понеже не се справям сама, моля за помощ всички, които имат някаква информация по въпроса и биха искали да съучастват в едно родолюбиво дело.

Случайно при един разговор в Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) ми казаха нещо много любопитно - в няколко села в Румъния има легенда, че са преселници от Бяла Слатина. Тръгнах по следите на тази легенда и тя ме доведе до един българин в Букурещ, г-н Тодор Арангел, който потвърди информацията. Не било легенда – истина е!!! (Това на пръв прочит, после се оказа, че имало съмнения, та затова отново дълбая по темата…)

В селата Baleni Sarbi и Puntea de Grechi, окръг Дъмбовица, и в един от кварталите на Търговище (градът е с 89 000 жители), който се казва „Матей Воевод” има преселници от Бяла Слатина.
Всички са българи по произход, говорят български диалект, и сред по-старите има запазено знание, че дедите им са тръгнали от Бяла Слатина по време на руско-турските войни 1812-1813 и 1828-1829 г.

Baleni Sarbi е община по пътя към Търговище, по данни на информатора ми – в селото българите са към 4 000 души. А по пътя от Бяла Слатина, през Дунава, почти отсреща има град, наречен Слатина, после от него като се тръгне на изток се стига до тези села. Явно пътят е минавал така и е оставял имената на селата…
Отлични градинари са, имат български дружества, членуващи във федерацията „Братство” на българските дружества в Румъния. Имат и детски танцови и певчески състави, които изпълняват български фолклор, освен румънски.

„Балени” идва от името на воеводата, който ги е подслонил, като са бягали от турците, а „сърби” – защото като са ги търсили преследвачите, воеводата, за да ги скрие, е казал, че са сърби и така ги спасил.

Понеже от 1 януари съм главен експерт „Връзки с обществеността” към община Бяла Слатина, към която е и Бърдарски геран, а съм изкушена от проблемите на българите „отвъд”, естествено беше да се хвана за тази легенда и да поразмърдаме малко нещата.
Банатските българи в Бърдарски геран са силни, защото постоянно поддържат връзки със своите роднини в Румъния и Сърбия. Подобно самосъзнание липсва на хората в Бяла Слатина. Имат нужда да вдигнат малко погледа си и да се научат да виждат и другите "отвъд", особено пък ако са плът от плътта им и кръв от кръвта им.

Тръгнах по следата с активната помощ на г-н Йордан Колев от Държавната агенция за българите в чужбина към Министерски съвет. Преминах през срещнатото предубеждение сред букурещките българи да не се помага на банатските българи, защото били „против православните в Румъния”.
Обратът в отношението дължа на застъпничеството на един стар приятел в Букурещ – Димитър Марков, българин католик от Чопля (сега квартал на Букурещ), който никога не ме забравя, въпреки моето непостоянство…(пак католик, ама какво да се прави…)

Днес обаче пак ударих на камък с поредния българин в Румъния, който чака „да иззими”, пък тогава ще сме видели какво да правим… Е, ние сме упорити и ще продължим. И преди да пукне пролеттта все се надяваме да се доберем до нещо под снега…


P.S. Два часа след като публикувах горния текст, на адреса ми в gmail.com пристигна документ от румънския Национален статистически институт с пълната демографска картина и описание на населението в окръг Дъмбовица през 2002 г. - 294 страници в pdf-формат на румънски език. Неизвестният изпращач има интересно име - Balgarin Banat. Сърдечно му благодаря!
Сега остава да се преборя с румънския...

10 януари 2008 г.

Подаръци от францисканите

Днес по обяд в училището в Бърдаре имаше изненада за всички. Францисканите конвентуалци от енорията в Плевен донесоха толкова много подаръци, че останаха лакомства за още няколко дни напред.
Свещениците Станислав Жемински, Ярослав Барткиевич, брат Марек Шубзда и отец Асен Генов, нашият енорийски свещеник, зарадваха възпитаниците на Детския дом в селото и всички деца в училището. Свещениците се поинтересуваха от какво друго имат нужда децата и следващия път ще донесат бои, химикалки, тетрадки и други ученически пособия.

Снимките са дело на директорката на училището госпожа Катя Борисова.

9 януари 2008 г.

По ръба на бръснача

„В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (1 Йоан 4, 18)


В последно време се улавям, че сякаш ходя по тънка линия и всяко отклоняване заплашва с падане, но и оставането на нея не е по-безопасно – бавно, но сигурно ранява стъпалата ти, а после продължава разрязването и нагоре.
Всеки ден се сблъскваме с реалността около нас, със сивотата, с безнадеждността, с мъката и въпреки всичко се опитваме да обърнем нещата, затваряйки очите си за видяното, което свързваме с миналото, и се стремим да го загърбим, продължавайки напред. Мъчим се да изплуваме от блатото, където затъваме от години, неистово махаме с ръце, та дано да се закачим за нещо в тази нервна и предсмъртна забързаност.
Опитваме се да възродим обществения и културния живот в селото, в общината, мъчим се да преодолеем натрупаната празнота и бездействие, да задвижим някакви механизми, за да потръгне всичко в благоприятната посока. И от толкова старания май се губим в желанията си и в безсилието си.
Разбира се, ще продължаваме напред, ще се борим, ще даваме всичко от себе си, но някъде вътре в мозъците ни, въпреки че старателно се мъчим да го заглушим, шепне глас, който много рядко, в момент на отпускане, успява да пробие стената от надежда и упорство, която градим ежеминутно.
Срещам се всеки ден с много хора, които правят същото сега – вървят по ръба на бръснача. Всички сме в този отбор. И всички уплашено търсим очите на другите, за да се убедим, че страхът няма основания, че ще успеем, ще оправим нещата, ще продължим напред нормално и с нови сили.
А страхът и прикритата мъка показват само едно – не обичаме истински...

Поздрав по "Хоризонт"

Днес денят ми започна с усмивка. Сутринта, като отивах на работа, една жена ми каза, че са ме поздравили по радио "Хоризонт" тази сутрин някъде след 4 ч. Не е разбрала от кого е поздрава, но бил за мен.
Благодаря за този поздрав в ранното утро, макар да не знам от кого е.
Може пък някой днес да ми каже все пак, ако е слушал радио...

А в електронната си поща намерих писмо, в което един приятел ми казва как банатски българи, живеещи в САЩ, редовно следят блога и все едно са си вкъщи. Всичките му колеги в офиса в София вече са станали такива фенове на Бърдаре и така им е познато всичко при нас, като че ли винаги са живели тук.

8 януари 2008 г.

За благоприятното време

Днес едно музикално произведение и кратък разговор с приятел ме наведоха на някои мисли, които може би ще развия в по-голям текст, "когато намеря време”.
Тъкмо във връзка с този израз за „времето” и ставането на нещата около нас, ви предлагам да се замислите, слушайки този мотет от Хайдн.

А ето и текста на латински и английски. Преведох си го и на български, но не се осмелявам да го публикувам тук. Моля, който владее английски или латински добре и пише стихове, да помести свой вариант на превода в коментарите. После ще го сложа наред с другите два езика и ще посоча преводача.
Специално моля Димитър Лъжов да се включи в медитацията :-)

Latin text:

Insanae et vanae curae invadunt mentes nostras,
saepe furore replent corda, privata spe,Quid prodest
O mortalis conari pro mundanis,si coelos negligas,
Sunt fausta tibi cuncta, si Deus est pro te.

English translation:

Vain and raging cares invade our minds,
Madness often fills the heart, robbed of hope,
O mortal man, what does it profit to endeavour at worldly things,
if you should neglect the heavens?
If God is for you, all things are favorable for you.

Ето и текста, преведен от Димитър Лъжов:

* * *
Грижи суетни и гневни бавно в ума ни навлизат.
Лудост сърцето обзема, всяка надежда отлита.
Смъртни човеко, има ли полза за тебе,
ако със земни дела си отрупан,
а си забравил напълно небето?
Ако е Господ със тебе – всичко е всъщност със тебе.

7 януари 2008 г.

Храмът в Гостиля

В януарския брой на АБАГАР ще излезе моя статия за храма в Гостиля. Публикувам я и тук:
Процесии и мостове – в търсене на ориентира

За пътника почивката е сладка, а за този, който търси място за дома си, надеждата намира кътче, за да накара живота да продължава. Банатските българи пътували през пространството и времето, търсели поредния дом за себе си, от пустошта създавали градината на мечтите си и я пълнели с деца, за да има кой да продължи пътя и да стигне до следващото място. Поредицата от тези сладки почивки и мъките по създаването на поредното селище се крепи на стремежа да тръгнат отново, да намерят земя, която да обработват, да изплетат в света своята паяжина от извървени пътеки, пролети сълзи, скъпи жертви, любов и омраза, успехи и провали.
Те търсели нещо – търсели земя и препитание, но като че ли зад този материален стремеж винаги се е криело и още нещо. Да видиш нова земя, да премериш силите си със стихиите и суровата битка за оцеляване, да се пребориш със самия себе си. Нещо ги е държало заедно до края, нещо много по-голямо от зова на хляба, за който са тръгвали на път. Фактът, че първото нещо, което построяват, наред със землянките, е бил храмът, говори красноречиво, че никога не са разчитали само и единствено на себе си, а винаги инстинктивно и повтарящи някакъв ненарушим завет на предците, те са се уповавали на Бога, защото цялата им история я има благодарение на свещениците, които били водачи, учители, лекари на телата и душите им, всичко, което биха могли да си представят. В същност, някога, в онова време на преселения, те повече не могат да си представят живота без свещеника, отколкото без упованието в Бога. Изместването на тежестта към човека в расо, вместо към Бога, е една от причините да се стигне до днешното състояние. Съзнанието, че са католици и са едно цяло, което само като такова може да оцелее, където и да попадне, ги държи свързани. Тази „вяра” преодолявала стотици километри, затягала стените на общността, борила се със забравата, за да запази стадото цяло без да загуби нито една овца, но зад фасадата на свързаността я нямало истинската причина да бъдат заедно.
Затова днес тези вериги са разхлабени, дори вече почти ги няма, а естественият процес на разпадане отдавна е започнал. Дори много по-рано от официалните забрани срещу Църквата и гоненията в средата на миналия век. Пропукването е започнало невидимо доста отдавна, някъде там в тъмнината на душите и липсата на покаяние, в инерцията на греха и удобството на видимия образ, светещ от благоприличие. И тогава ни остава само да проследяваме остатъците от брънките на веригата, да минем по мостовете и да се опитаме да стигнем до началото. За жителите на село Гостиля това вървене на групи хора е част от начина да възприемат света и той тях да възприеме. Така започва една от най-интересните истории на банатско българско село и ни обещава да покаже какво означава да имаш цел, да вървиш към нея и какво става, когато тази цел изчезне от погледа на сърцето ти.

Да попаднеш в пропаст
През пролетта на 1890 г., точно три години след като една друга група банатски българи основава Бърдарски геран, около 90 нови семейства слизат на Оряховското пристанище с целия стопански инвентар, който могат да носят, с животни и покъщнина. Пренощували на открито на поляната край селановския хан „Скакуца” и на сутринта продължили към определеното им от държавата място за заселване – местността „Боев геран” край Горна Митрополия. Поредния геран приютява пътниците. Уморени, леко уплашени от новото, заселниците полека започват да организират живота си около този водоизточник. Правят си землянки, за да приберат челядта, но опасността не идвала от природните условия, а от съседите. Православните от съседните села, въпреки че заселниците идват на законово основание и с разрешение, за да населят пустеещите земи, се опитва да превърне живота им в ад като ги нарича „татари”, краде хубавите им коне, нощем напада стана им. От ден на ден положението ставало все по-тежко и областният управител на Плевен принуждава банатските българи да се изселят. Така през октомври 1890 г. отчаяни, измъчени, гладни, те товарят отново всичко на каруците и в дълъг керван потеглят към оряховското пристанище, за да се върнат в Банат, огорчени от посрещането в Родината. Нощта ги заварва в държавния соват „Гостиля” по името на малката рекичка, която минавала през тази пуста местност. Банатските българи наричат местността „Чифлика”. Реката, криволичеща през гъстата гора, закътаното място с околните леко заоблени хълмове, отдалечеността от другите, им се видели много удобни за заселване и на другата сутрин в една каруца се товарят 4-5 делегати и отиват в Кнежа да молят за позволение да останат. Този път случили на родолюбив човек – областният управител на Враца г-н Михаил Македонски (бивш учител и председател на революционния комитет в Кнежа) им позволява да останат и веднага нарежда да се размери по два декара двор на семейство. Докато паднал първия сняг те вече били изградили първите землянки и полека започнали да организират живота си. Първата зима на новото място била тежка. Запасите бързо свършвали и за новите заселници дошъл моментът да потърсят другите, тези около тях, които живели там от векове. Околните села този път им помогнали – давали им и продавали зърно за хляб и храна за добитъка, и така полека затворената общност усетила нуждата от другия, без когото не можем.
В пропастта на глада, в самотата на тази доброволна изолация, за да се самосъхранят, те започнали да се разболяват и умират. Районът, където се заселили, се отличава с най-ниските температури през зимата и най-високите през лятото. Първата им зима там била зловеща и дълга. През пролетта 7-8 семейства били принудени да се завърнат в Банат поради високата смъртност. Това принудило правителството да направи данъчни облекчения за преселниците и да оземли всяко семейство по равно, а Оряховската банка им отпуска заеми с ниска лихва. Мнозина изпоженили малолетните си деца, за да получат повече земя. За отпуснатите им пари те закупуват зърно за посев, пътуват за нов инвентар чак в Банат и започват да обработват плодородната земя, която бързо им се отплаща. След няколко години стройни къщи издигат снага по двата бряга на реката, а детска глъч оглася седемте нови моста над Барата, както по своему нарекли рекичката. Идват нови семейства и полека-лека животът потича в нормалното си русло – още един малък „Банат” по средата на Дунавската равнина.

Храмът „Пресвето Сърце Исусово”
От момента на идването им на това място, започнали да наминават свещениците пасионисти, служещи в Никополската епархия, а през 1892 г. вече имат постоянен енорийски свещеник – отец Амброзий Галярди. Роден на 24 октомври 1860 г. в Италия, този свещеник е погребан в Гостиля през 1914 г.. Сега в гробището се намира надгробния му паметник, направен от отец Анджело Джорджета, който се погрижи паметта на този италианец и пасионист да не изчезне в трънаците на хорската немарливост. Още през първата година на пребиваването си в селото отец Амброзий с помощта на хората успял да построи малка църква, покрита със слама, и също толкова скромна енорийска къща. През 1904 г. е построен сегашния голям храм с насърчението на никополския епископ Хенрих Дулсе, с помощта на средства, събрани от старите католически села в епархията, и най-вече с помощи от Франция – милостини, събирани от епископ Яков Роасан (Jaques Roissant) , който бил помощник на никополския епископ. Архитект на храма е господин Мусути от Търново, а самият отец Амброзий, като вещ дърводелец, майстори олтарите, светилниците и вратите. В деня на „Пресвето Сърце Исусово” през 1905 г. самият епископ Раасан тържествено освещава новата църква.
Издигнал снага над ниските къщи край реката, новият храм радвал очите и сърцата на енориашите, но радостта не траела дълго, сякаш като знак за някаква пукнатина в душите, която пречи и на сградата да оцелее. Още на Петровден същата година камбанарията се сгромолясала върху покрива на църквата и го разрушила отчасти. Един от най-големите проблеми на храмовете в епархията ни са камбанариите – винаги са или свръх-тежки, или пък не са строени както трябва, за да удържат собствената си тежест. Това е повод да се замислим за причините. Обяснението за поредното сгромолясване е пиянството на зидаря, но едва ли е било само това. За пореден път сме се опитали да се изхвърлим малко повече, да покажем на света колко сме велики, и по всяка вероятност сме забравили, че градим храм на Бога, а не наш собствен - храм на самолюбието ни, на гордостта ни, на себеиздигането ни, на загубата на реална преценка за самите себе си. Липсата на покаяние и поредното вирване на носовете, едва що успели малко да изплуваме от въртопа, бучащ в пропастта на падението ни, ни довеждат до картината на сгромолясаната камбанария. Милостта Божия сме пак се е проявила, защото изчаква хората да излезнат след вечернята и тогава идва катастрофата, за да няма реални жертви, а да е само знак за събуждане, зов за свестяване и замисляне.
Най-много страдал свещеникът, а болката разкъсвала сърцето му от немарливостта на строителите, от нехайството на заобикалящите, от цялата тази мъка да направи пътя за повереното му стадо поне малко по-облагороден. За „дядо Галярди”, както останал в паметта на гостилчани, се разказва следната история. Откакто влезнал при пасионистите като младеж, а после бил пратен на мисия в България, не си бил ходил в родния дом. Най-после, след много години го пуснали. Пристигнал в Италия, вървял пеша по хълма към родното си село и застигнал една стара жена. Тя карала дърва с муле. Свещеникът тръгнал редом с нея и се заговорили. Тя му разказала как има син свещеник в далечна страна и как от малък не го е виждала. Повървели още малко и отец Галярди най-после се решил да й каже, че това е той, нейният син. Щом чула думите му, жената паднала и умряла на пътя. Не могла да понесе срещата след дългата раздяла.
Като се върнал при своите енориаши, често пъти разказвал с болка тази случка и накрая те запомнили само това от него. Останали дървените олтари, свещниците, вратите в храма и един разказ за това как убил майка си в онзи дълъг път към родния дом. А когато той самия се разболял в Гостиля през 1914 г. и го закарали в болницата в Плевен, на връщане издъхнал на моста над Искъра едва на 54-годишна възраст. Така и не успели да го докарат в селото жив.
С много мъка отец Амброзий през 1905 г. събрал отново пари за ремонт на срутения покрив, но само след две години той отново се срутил. Всичко останало така до 1923 г., когато отец Рихард Хофман с помощи от Белгия, от владиката и най-вече с парите, досъбрани за тази цел от отец Алойзий Манушев (който бил в Гостиля от 1914 до 1920 г.) подновил покрива и поправил част от църквата. През 1924 г. започнали строителството на нова камбанария, довършена от следващия енорист отец Херман Демер, който пребивава в селото от 1925 г. до 1940 г. Автор е на немско-български речник и преподава на децата немски език наред с останалите си задължения. От 1940 г. до 1948 ч. енорист е отец Плачидо Корси, който след това става шарже д`афер на Ватикана в София.

Процесиите
Гостиля е село, което изгражда света си около пътя. Все някой идва към него или пък си отива. За силната връзка с останалите две банатски села в околността – Бърдарски геран и Брегаре, говорят процесиите за храмовия празник. Тъй като брачните отношения изплитали здрава и трудно разкъсваема мрежа в малката общност, всеки имал роднини в Гостиля. На Пресвето Сърце Исусово от Бърдарски геран се проточвала дълга процесия, начело на която вървели министрантите с кръста и хоругвите, свещеникът, а след тях целия народ. Извървявали 25-те километра до Гостиля, пеейки църковни песни и молейки броеницата. Нанизвали молитвите си една след друга, като вървели по земния път, свързващ селата им, черен и неофициален и до днес, сякаш и връзката им е трябвало да остане такава – неформална, само тяхна си, вътрешна и забранена за чужди хора. Трудно се намира този път между нивите. Трябва да са ти го показали старите, да си го извървял няколко пъти, за да можеш да намираш знаците в равното и голо поле, и чак тогава можеш да го изминеш сам. За да отидеш на своето поклонение в Гостиля.
От началото на 50-те години тези процесии не се правят. Забравили сме не само пътя до другите като нас, но и как да молим, как да вървим след свещеника, който намира пътя, как да почитаме храмовете си…и още толкова много други забравени неща. По същия начин се проточвала живата нишка и от Брегаре и трите села се събирали в Гостиля на този ден.
На Великден пък свещениците ги научили след „голямата миса” да поканват в дома си всички селяни от околните села, които идвали в Гостиля да видят как доскорошните граждани на Австро-Унгария пазят Исус с пушки край символичния гроб. Вероятно е било атракция за околните православни, но свещениците успяват и от това да изведат практика, която да се опита да отвори сърцата на енориашите. До църквата има празно място от около 2 дка. Там се спирали каруците на другоселците и чакали да излезнат от миса гостилчаните. Всеки от местните трябвало да вземе някого със себе си на обяд, независимо дали го познава или не. Тази традиция се зародила след тежките години, когато банатските българи умирали от глад в своята първа зима на българска земя и селяните от околностите им се притекли на помощ. Само благодарение на добрите им сърца и отзивчивост банатчаните оцелели и успели да се задържат на това място. Затова оттогава на Великден те посрещат всеки, който дойде в селото им, като го гощават с най-богатата трапеза, която могат да си позволят.
И сега да отиде човек в Гостиля ще бъде посрещнат така, независимо от времето през годината. Обаче ако гостилчани идат в Бърдарски геран на техния храмов празник, те най-често остават на улицата. Никой не ги кани на обяд, никой не отваря сърцето си за тях, никой не реди маса за скъпи гости. Дотолкова всичко се е изкривило, че сме забравили доброто, сторено някога, забравили сме връзката помежду си, може би защото тя никога не е била истински здрава…
Жителите на Бърдарски геран отдавна не ходят пеша на поклонение до Гостиля, но е останала традицията да се иде на този ден. Сега танцовия ансамбъл към читалището, заедно с дузина желаещи, ходи с автобус и прави концерт на площада на селото, но обикновено малцина влизат в храма. Защото все по-малко изобщо влизат в храма и в Бърдарски геран, но старата традиция след като се е изпразнила от съдържанието си, се е изкривила до неузнаваемост. Както и с прословутия „Събор на католиците” в Никополска епархия, провеждан от няколко години в Ореш – повод за среща на безбожници, които не влизат в храма, но странно защо използват маската на „католици”, за да се събират, след като не ги свързва нито Бог, нито ценностите, които изграждат общността на вярващите.

Някъде там…
Днес в Гостиля живеят 300 души, къщите около Барата са все по-снишени в старостта и самотата, малко гъски плуват във водата, трева обгръща някогашните утъпкани пътеки, седемте моста над реката са някак трогателно малки и мили, а под тях все още бълбука водата. Нея ще я има и когато вече няма да има село там, на мястото на стария държавен соват. Край нея са се заселили, от нея са поили прочутите си коне, поливали са плодородните си градини, децата им са се къпали в плитката вода, но от нея не са могли да получат „жива вода”, която да им даде бъдеще. Просто защото търсенето е било в погрешната посока. Стадото губи пастирите си, защото те един след друг се уморяват да се борят, биейки главата си в стената на човешкото безхаберие и безочие. Същото чака и други села, просто Гостиля ни показва пътя, по който ще минат и следващите.
С приходящ свещеник от доста години, селото все повече буренясва, но най-вече бурените са в душите на сегашните му жителите и на всички, излезли от това село и разпръснали се по света. В Гостиля постоянно е имало конфликти с и около свещениците – кой добър, кой лош, кой идва рядко, кой не идва, кой, защо, кога, как… въпроси, държащи сметка на всички, но не и на нас самите. Какво сме направили, за да получим такова отношение? Къде сбъркахме, за да стане така? Всички тези извървени пътища и процесии са били само път към самите себе си, към срещата с поредния образ на нашето егоистично и самовлюбено Аз, но не и път към покаянието, не й път към Бога…
Вървим по мостовете над реките, по прашните пътища, очертани пред нас, изкачваме се и слизаме, и накрая умираме нестигнали до края им. Мъката при откриването на истината, понякога убива, но тя трябва да бъде извадена наяве, защото иначе се залутваме още повече в гъсталака на собствените си измислени светове.
Някъде там, дори изобщо не чак толкова далече, а просто в сърцето ни, се намира Някой, който чака да събудим съвестта си, да се обърнем, да започнем да мислим и да виждаме, а не просто да плъзгаме празен поглед по повърхността на нещата, обвинявайки другите за всичко. Ние сме виновни, всеки от нас, някогашните и сегашни жители на тези малки села, за да стигнем до тук, до изоставеността, до буренясването, до потъването в поредната пропаст, до външната бляскава хартийка, в която постоянно опаковаме самосъзнанието си, за да се правим на велики и да скрием истинската картина на състоянието си.
Храмът в Гостиля старее почти изоставен, покривът отново тече; зловещо красивата картина, издълбана от капките в пода точно пред олтара, те удря с целия ужас на смъртта. Пропукани стени, боя, лющеща се от тях, прах и мъка, лепнещи навсякъде – по пейките, по олтара, по статуите, по хората, тихо молещи в сумрака…
А на стария хармониум продължава да свири както някога Павел Куков, някогашния колежанин от Френския колеж в Пловдив, сега вече прехвърлил 80-те. Треперещите му, вече вкоравени пръсти разгръщат страниците с ноти и редят поредното музикално изпълнение. Той е живата история на селото. Има ли го, ще го има и живия разказ за Гостиля, разказ, пропит с любов и мъка, с болка и надежда. А Пресветото Сърце Исусово все ще ни чака да се завърнем – истински…

6 януари 2008 г.

Отново на сцената

Използвам блога, за да поместя покана на читалищното настоятелство, което "затяга редиците" в началото на една доста наситена с предстоящи ангажименти година.

ЧИТАЛИЩЕ „СЪЕДИНЕНИЕ-1923”

Набира самодейци
за попълване на
съставите - танцов и певчески.

Записване – 12 януари, събота,
от 10 до 12 часа в читалището.

От настоятелството

5 януари 2008 г.

Снежен ден в Бърдаре

Много отдавна не се бях радвала на снега така, както днес, въпреки температурата навън от почти - 20 градуса. Почивен ден, много сняг, слънце и движение – все хубави неща в едно…
Бяла приказка е селото ни – по улиците, по дворовете, по къщите, навсякъде е бяло, пухкаво и искрящо.

За всички, които сега тънат в мръсотията на големите градове или газят в шляпавицата на София, е тази импресия от родното място, потънало в бяла красота.

А най-специален поздрав са тези снимки за семейството на Николай Бонов в Калгари, Канада, който ми пише, че благодарение на този блог е все едно 50% в Бърдаре.
Ники, снегът ни е почти като при вас, нали?


За коментарите

Отдавна се каня да пиша малко за коментарите в този блог, но досега все беше след някоя злостна забележка по мой адрес. Последната седмица, обаче, доказа, че този блог се превръща в едно живо място, където се срещат различни хора и, при добро желание, можем да променим много - първо самите себе си, после отношенията ни с хората около нас, а после като естествена последица ще дойде и промяната в света, в който живеем.
Искам да Ви кажа да следите коментарите на старите публикации тук. Оказва се, че много хора четат по различно време и пускат коментари по стари публикации, но със сигурност се надяват тези коментари да бъдат видени от всички и да предизвикат някакъв размисъл.
Един пример е материалът "Празнично настроение в Бърдаре - III част" (вижте тук), както и другите от този период - имат по 5-6 коментара, някои от които дойдоха дори днес.
Благодаря на всички за активността, с която следите писаното тук, и се радвам, че този сайт най-после започва да изпълнява ролята си - да бъде място за срещи на всички банатски българи и на всички, които се интересуват от проблемите им.

3 януари 2008 г.

Внимание! Промяна в графика

От списание ТЕМА ми се обадиха днес, че статията за банатските българи от Бърдарски геран и Гостиля е отпаднала от книжката, която излиза в събота, и ще излезе следващата събота, 12 януари.
Купете си я тогава, но нищо не пречи да си купите списанието и тази събота, макар да няма нищо по нашата тема...

1 януари 2008 г.

Замръзнала вода

Първият ден от новата година завари енорията ни без свещеник. Отец Асен е в Плевен за някой ден, защото е болен. Така малкото стадо верни става зависимо от благоволението на пътуващите свещеници от Плевен, от метеорологичните условия, от болестите и т.н.
Ако трябва да бъдем честни, истината е, че отдавна го заслужавахме. С безхаберието си към отец Асен, с незачитането на тайнството Изповед, с нередовното ни и неискрено участие в литургията. Всичко това ни донесе дните на изоставеност и днес сме осиротели в храма пред празния олтар.

Светената вода на входа е замръзнала, но колко по-замръзнали са нашите души, в които няма добра дума, няма топлота за стария свещеник, няма загриженост за дните му. Всеки захлопва вратата на къщата си и оставя навън всеки, който би могъл да иска нещо от него, защото е много по-лесно да взимаш, а не да даваш. За второто се иска сърце и мисъл за другия. Иска се способност да даваш, без да искаш в замяна, защото само тогава ще получиш истински и стократно повече от даденото от теб на другите.

Днешният ден е повод да се замислим. Двадесетината души в храма молиха броеницата този път за здравето на свещениците ни, защото болката от прорязалата съзнанието ни мисъл ни удари някак изведнъж и накара хората да стихнат, да се организират и да се опитат да разберат…

Млади и стари търсеха очите си, спонтанно установиха реда на молене, гласовете този път не се разпиляваха, а вървяха стройно и единно, сякаш за да преодолеят празнотата на олтара отсреща. Май никога не сме били така единни – и нека тези дни без свещеник да ни променят така, че като се върне отец Асен или дойде следващия свещеник, който ще поеме поста му, да бъдем поне малко по-добри…

Честита Нова година!

2008 година дойде в Бърдаре с много светлина в небето и устремени нагоре очи. Имаше и наздравици, музика, целувки и пожелания, а зад усмивките и ръкостисканията някак се усещаше трепета от идващото, от това, което ни чака, което ще дойде и ще отнесе със себе си още една от годините на живота ни. Нашият общ живот, които можем да изградим със съвместни усилия, рамо до рамо, търсейки подадена ръка и готови да подадем и ние - за да преминем напред заедно.

Г-жа Цветомила Спасова закупи фойерверките и осигури музиката, а доброто настроение дойде от всички останали.