29 февруари 2008 г.

Огньове в края на зимата


Откакто се помня вечерта на последния ден на февруари в село се палят огньове – като знак на идващата пролет. Изгаря се боклука, натрупан през зимата, и кладите по кръстовищата горят с часове, а около тях се събират млади и стари, черпят се с пуканки и сладки, пие се вино, а за децата има сок в изобилие, понякога има и музика, ако музикантите имат желание да обикалят из селото… Важното е, че на хората им е весело, а топлината от огъня обединява всички и поне през тази вечер ни напомня за огнището и живота около него.

Не е зле така да изчистим и душите си, палейки огън от насъбраните омраза, завист, злоба и всякаква чернилка, която затлачва живота ни, та дано поне малко да станем по-добри, по-милостиви към другите и по-съпричастни към живота на общността...

Днес из село имаше много огньове, които светеха по улиците и даваха знак, че хората са се събрали да изпратят зимата и да „стоплят” идващата Баба Марта, та дано да е по-милостива и да донесе топло време....

Само един огън посетих днес и то на другия край на селото, където е къщата на баба ми и дядо ми, но вярвам, че на всички други настроението е било също толкова добро.
Най-много се радват децата тази вечер, както ще видите от снимките, но и възрастните не остават назад.

26 февруари 2008 г.

Устав на Дружеството на банатските българи в България

По молба на читатели на този блог публикувам устава на Дружеството на банатските българи в България.
За да е ясно на всички, трябва да поясня защо засега членове на Дружеството сме само членовете на Управителния съвет и Контролно-ревизионната комисия, макар да събирахме данни от много хора на честването на 120-годишнината на Бърдарски геран. Мислехме да пререгистрираме старото Дружество, което съществува още от 60-те години и на няколко пъти е пререгистрирано с нови управителни съвети.
Когато нещата опряха до регистрация в съда, се оказа, че това някога съществуващо дружество, вече просто не е факт, тъй като не се е пререгистрирало по новия закон от 2001 г. и се наложи набързо да създадем ново. Трябваха ни подписи на хората и така останахме само осем човека, които можаха да ми съдействат на момента.
Извинявам се на всички, които по този начин останаха извън Дружеството, но сега имат възможност да станат част от него и ще се радваме да бъдат негови членове, за да можем да работим всички заедно за каузата на банатските българи.
Искахме да обхванем в Управителния съвет банатски българи, живеещи в цяла България, но така се случи, че са повече от Бърдарски геран. Не е нарочно, обстоятелствата при регистрацията ни притиснаха. След две години и половина на отчетно-изборното събрание всеки от членовете ще има право да бъде избиран в ръководния орган.


А ето и кои сме ние:


Управителен съвет:
Светлана Иванова Караджова - председател
Даниела Бонова Петкова (живее в Плевен) - зам.-председател
Даниела Стоянова Дочева (по баща Августинова) (живее във Враца)- секретар
Наталия Николова Найденова (София)
Себастиян Георгиев Гергулов (от Стар Бешенов) (София)


Контролно-ревизионна комисия:
Надежда Стефанова Маркова (от Бърдарски геран)
Лиляна Павлова Иванова (от Гостиля)
Гюра Николов Найденов (от Бърдарски геран)

УСТАВ

НА ДРУЖЕСТВОТО НА БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ В БЪЛГАРИЯ

ГЛАВА I
ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ, ЦЕЛ И ЗАДАЧИ

Наименование
Чл. 1. (1) Дружеството на банатските българи в България е доброволно сдружение с нестопанска цел, представляващо самостоятелно юридическо лице след вписване в съдебния регистър.

Име, седалище и срок
Чл. 2. (1) Името на Дружеството е „Дружество на банатските българи в България” /ДБББ/, като по нататък в устава се нарича „ДРУЖЕСТВОТО”.
(2) Седалище на Дружеството и адресът на управление са в София гр.София 1379, район Възраждане, кв.Сердика, бл.13. ет.3, ап.11
(3) ДРУЖЕСТВОТО се създава за неограничен срок.

Предмет на дейност
Чл. 3. (1) Поддържане на културни връзки с общностите на банатските българи в другите държави, изучаване и популяризиране в Република България на историята на банатските българи, тяхната етнография, фолклор, литература и др.

Цели. Средства за постигане на целите
Чл. 4. (1) ДРУЖЕСТВОТО има за цел опазване и развиване на българските традиции и обичаи, наследени от дедите ни, поддържане у своите членове високо национално съзнание и любов към родината, съхраняване на дълбоките връзки с роднините в страната и чужбина.
(2) Средствата за постигане на целите на дружеството са:
- като организира културни прояви и беседи, концерти на хорови и танцови фолклорни състави и др.
- като осигурява подпомагането на банатски българи и техните наследници, логистично или осигурявайки им нужния специалист.

Определяне на извършваната дейност. Нормативна основа
Чл. 5. (1) ДРУЖЕСТВОТО осъществява дейност в полза на членовете си.
(2) Дружеството осигурява своята дейност на базата на действащото законодателство на Република България, настоящия устав, вътрешните правила за организация на ДРУЖЕСТВОТО и решенията на ръководните му органи.

ГЛАВА II
ОРГАНИЗАЦИОННИ ПРИНЦИПИ

Чл. 6. (1) Основните принципи, по които ДРУЖЕСТВОТО осъществява дейността си са:
- доброволност на членството
- право на членовете да избират и да бъдат избирани в ръководните органи на дружеството
- изборност и мандатност на ръководните органи и периодична отчетност пред Общото събрание
(2) ДРУЖЕСТВОТО изгражда свои клонове в градовете на страната, където живеят банатски българи
(3) ДРУЖЕСТВОТО действа на принципа на самоуправлението .

ГЛАВА III
ЧЛЕНСТВО, ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ

Членство - условия
Чл. 7. (1) Членството в ДРУЖЕСТВОТО е индивидуално и колективно.
(2) Член на ДРУЖЕСТВОТО може да бъде всеки гражданин, навършил 18-годишна възраст, който приема и спазва настоящия устав и редовно плаща членския си внос.
(3) Колективното членство се осъществява от юридически лица и сдружения на граждани, които приемат устава и редовно плащат членските си вноски.

Приемане на нови членове
Чл. 8. (1) Приемането на нов член на ДРУЖЕСТВОТО се извършва от Управителния съвет въз основа на писмена молба.
(2) На първото редовно заседание след подаването на молбата Управителният съвет я разглежда и взема решение по нея с обикновено мнозинство.

Права на членовете
Чл. 9. Всеки член на ДРУЖЕСТВОТО има право:
- да избира и да бъде избиран в ръководните органи;
- да прави предложения, отнасящи се до дейността на ДРУЖЕСТВОТО и до членските му права;
- да участва в дейността на ДРУЖЕСТВОТО;
- да се ползва от социалните и битовите придобивки, създадени от ДРУЖЕСТВОТО;
- да получава информация за дейността на ДРУЖЕСТВОТО;
чл. 10. Всеки член на ДРУЖЕСТВОТО е длъжен:
- да спазва устава на същото и решенията на ръководните органи;
- да плаща редовно членския си внос;
- да съдейства за организационното и финансовото укрепване на ДРУЖЕСТВОТО и популяризиране на дейността му в обществото;
- да присъства редовно на организираните от ДРУЖЕСТВОТО прояви

Прекратяване
Чл. 11. Членството в ДРУЖЕСТВОТО се прекратява:
А) по собствено желание
Б) при неплащане на членски внос над една година
В) при грубо нарушаване на устава
Г) при извършване на умишлени действия в ущърб на ДРУЖЕСТВОТО
Чл. 12. В случаите на букви „Б”, „В” и „Г” на предходния член, решението за прекратяване на членството се взема от Управителния съвет с обикновено мнозинство.

Набиране на членски внос
Чл. 13. Размерът на членските вноски, начина и сроковете за плащането им се определя с решение на Управителния съвет.

ГЛАВА IV
РЪКОВОДНИ ОРГАНИ

Чл. 14. Ръководните органи на ДРУЖЕСТВОТО са:
- Общото събрание
- Управителен съвет
- Председател
- Зам.-председател
- Секретар
- Контролен съвет

Общо събрание
Чл. 15.(1) Висш ръководен форум на ДРУЖЕСТВОТО е Общото събрание, в което участват всички членове на ДРУЖЕСТВОТО.
(2) Управителния съвет може да свика Общото събрание, в което да участват избрани делегати на клоновете на дружеството. Нормата на представителство се определя от Управителния съвет. Колективните членове – юридически лица се представляват от техните законни представители, вписани в решението за регистрация.

Свикване
Чл. 16. (1) Общото събрание се свиква най-малко един път годишно от Управителния съвет чрез писмено съобщение, което съдържа данни за часа, мястото на провеждане, както и дневния ред на събранието. Съобщението трябва да бъде направено не по-късно от две седмици преди датата и обявено във всички клонове.
(2) По искане на най-малко 1/10 част от членовете на дружеството Управителния съвет е длъжен да свика Общото събрание при условията на предходната алинея.

Кворум
Чл. 17. (1) Общото събрание се счита за законно, ако е редовно оповестено и на него присъстват най-малко ½ плюс 1 от членовете на дружеството.
(2) Ако в предварително известения час не се набере неоходимия кворум, заседанието се отлага за един час по късно при същия дневен ред. При повторно свикване събранието се счита за редовно, независимо от броя на присъстващите членове.

Чл. 18. (1) Общото събрание взема решения с обикновено мнозинство.
(2) Решенията за промяна на устава, прекратяване дейността на ДРУЖЕСТВОТО или сливане с други юридически лица с нестопанска цел, се вземат с мнозинство от 2/3 от присъстващите членове.

Чл. 19. (1) В Общото събрание всеки делегат има право на един глас. Не се допуска гласуване с пълномощно.
(2) Никой член не може да гласува, когато се решават въпроси, засягащи него, негов съпруг, низходящ, възходящ роднина по съребрена линия и по сватовство до втора степен.

Компетентност
Чл. 20. Общото събрание на ДРУЖЕСТВОТО:
Приема, изменя и допълва устава на ДРУЖЕСТВОТО.
Избира и освобождава ПРЕДСЕДАТЕЛЯ и членовете на Управителния съвет, избира и освобождава членовете на Контролния съвет.
Взема решение за прекратяване на ДРУЖЕСТВОТО или за сливане с друго дружество с нестопанска цел.
Приема отчета на Управителния съвет за дейността на ДРУЖЕСТВОТО през изтеклата година.
Приема годишния финансов отчет.
Приема програма за работата на дружеството.
Решава и други въпроси от особена важност за ДРУЖЕСТВОТО.

Управителен съвет
Чл. 21. (1) Управителният съвет на ДРУЖЕСТВОТО се състои най-малко от 5 члена от които: ПРЕДСЕДАТЕЛ, ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ, СЕКРЕТАР и двама членове.
(2) Членовете на Управителния съвет се избират за срок от три години.

Правомощия
Чл. 22. Управителният съвет има следните правомощия:
Осъществява цялостната оперативна, организационна, финансова, международна и др. дейност на ДРУЖЕСТВОТО.
Избира ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ и СЕКРЕТАРЯ на ДРУЖЕСТВОТО.
Организира изпълнението на решенията на Общото събрание
4. Приема нови членове.
5. Подготвя и представя на Общото събрание годишния финансов отчет.
6. Изготвя отчет за дейността на ДРУЖЕСТВОТО за всяка изтекла година.
7. Регламентира размера и набирането на членски внос и решава други въпроси, свързани с дейността на ДРУЖЕСТВОТО и произтичащи от този устав.
8. Изготвя правилник за дейността на ДРУЖЕСТВОТО.

Заседания, кворум, решения

Чл. 23 (1) Управителният съвет се свиква на заседание от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ на ДРУЖЕСТВОТО чрез писмена покана при условията на чл. 16, ал. 1 най-малко веднъж на два месеца.
(2) Заседанието на Управителния съвет е редовно, ако присъстват най-малко ½ +1 от членовете му.
(3) Управителният съвет взима решения с обикновено мнозинство.

Председател – компетентност

Чл. 24. Председателят на ДРУЖЕСТВОТО:
Осигурява изпълнението на решенията на Общото събрание и Управителния съвет.
Представлява ДРУЖЕСТВОТО в отношенията с трети лица и подписва документи от негово име. При отсъствие упълномощава зам.-председателя или секретаря за това.
Свиква Управителния съвет и ръководи заседанията му.
Осъществява текущото ръководство и контрол на дейността на ДРУЖЕСТВОТО.
Председателят се разпорежда с финансовите средства на дружеството заедно със зам.-председателя и секретаря.
Ръководи разработването на краткосрочни, средно-срочни и перспективни програми за дейността на дружеството, годишния отчет, финансовия отчет, като ги внася за приемане от Управителния съвет.

Мандат
Чл. 25. (1) ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ на дружеството се избира за срок от три години.
(2) По изключение един ПРЕДСЕДАТЕЛ може да бъде избиран най-много за три последователни мандата.

Представителство
Чл. 26. ДРУЖЕСТВОТО се представлява от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ.


Секретар
Чл. 27. Секретарят на ДРУЖЕСТВОТО осигурява изпълнението на решенията на Управителния съвет и разпорежданията на ПРЕДСЕДАТЕЛЯ И ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ.

Контролен съвет
Чл. 28. (1) Контролният съвет се състои от три члена.
(2) Съветът упражнява превантивен и последващ контрол върху финансовата и оперативна дейност на ДРУЖЕСТВОТО.
(3) Контролният съвет избира свой председател и секретар.
(4) Председателят на Контролният съвет участва в заседанията на Управителния съвет с право на съвещателен глас.
(5) Контролният съвет има право на достъп до цялата документация на ДРУЖЕСТВОТО, да изисква информация за всички въпроси, касаещи дейността на ДРУЖЕСТВОТО.

ГЛАВА V
ИМУЩЕСТВО
Чл. 29. (1) ДРУЖЕСТВОТО набира имуществото си от:
- Членски внос
- Спонсориране от физически и юридически лица
- Дарения, завещания и др. от физически и юридически лица
(2) Разпореждане с имуществото на дружеството се извършва по решение на Управителния съвет.

ГЛАВА VI
ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ

Чл. 30. (1) ДРУЖЕСТВОТО може да издава собствени печатни издания и да подпомага други такива.
(2) ДРУЖЕСТВОТО може да издава собствени аудиовизуални продукти и да подпомага други такива.

ГЛАВА VII
ПРЕКРАТЯВАНЕ

Чл. 31. ДРУЖЕСТВОТО може да бъде прекратено:
- По решение на Общото събрание
- От съда в предвидените от закона случаи.

ГЛАВА VIII
ДОПЪЛНИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ

Чл. 32. За уреждане на всички въпроси, неуредени с този устав, Управителният съвет приема вътрешни правила за работа и организация.

Този устав е приет от Учредителното събрание на Дружеството на банатските българи в България, проведено на 26 май 2007 г. в с. Бърдарски геран.

23 февруари 2008 г.

Един филм за нас

Помните ли, когато през пролетта на 2002 г. снимаха в село документален филм?
Става дума за „Хляб над оградата” – един филм на Стефан Командарев, с чийто екип изживяхме няколко снимачни дни и гледахме как се ражда една продукция.

Пролетното време днес ми напомни за онази пролет, когато все още някои от хората на тази лента бях сред нас, а днес вече ги няма – едни си заминаха, други се преселиха в отвъдното.

Като го гледах за пръв път, не го харесах, дори ми стана болно от това, че ни показва истината, която е по-удобно да не виждаме. После постепенно разбрах доста неща и преосмислих всичко. Колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че филмът е вероятно най-доброто до момента, правено за нас като общност.

Сценаристи Юрий Дачев и Стефан Командарев
Режисьор Стефан Командарев
Оператор Антон Бакарски
Музика Николай Иванов

НАГРАДИ
Най-добър източноевропейски филм от МКФ на документалното и анимационно кино, Лайпциг, 2002г.
Най-добър документален филм от МКФ във Висбаден, 2003г.,
Специалната награда на ФИПРЕССИ от същия фестивал
Специалната награда за операторско майсторство от МКФ "Златната ракла", 2003г.


21 февруари 2008 г.

Нови членове на Дружеството

От юли 2007 г. вече е факт регистрацията на Дружеството на банатските българи в България. Както Ви е известно вече, аз съм негов председател за първите три години. До две седмици ще стартира нашият сайт, където всички ще могат да се регистрират, да се запознават, да общуват, да четат новини от цялата банатска българска общност, както и да пращат такива за случилото се при тях, в техните населени места и малки части от общността.

Искам да поясня един важен въпрос. По принцип всички банатски българи се смятат за принадлежащи към това дружество – поради произход, но за закона членове са само тези, които са подали молба в писмен вид до Управителния съвет и тя е била одобрена. След като е приет новият член, той има права и задължения – както да участва активно в живота на Дружеството, да плаща членски внос, да има право на глас, а също така и да бъде избиран в Управителния съвет или Контролно-ревизионната комисия.
Засега легални членове сме малцина. Затова приканвам всички желаещи да се включат в дейността на Дружеството, което болезнено се нуждае от активното сътрудничество на повече родолюбци, да подадат молба за членство – или като си дойдат по празниците в Бърдарски геран и ме потърсят, или пък да потърсят Даниела Бонова Петкова в Плевен и Даниела Дочева (по баща Августинова) във Враца. Контакти с тях, ако нямате, ще Ви дам след като ми пишете на адрес svetlana.karadzhova@gmail.com .

На 1 март е големият концерт в читалището в Бърдарски геран по случай Деня на самодееца, с който стартира новия творчески сезон на колективите към читалището. Заповядайте на концерта, за да подкрепите с аплодисментите си хората, които вече два месеца отделят от свободното си време, за да репетират и да върнат към нов живот позабравената стара слава на банатския български фолклор.

Тази година читалище „Съединение-1923” навършва 85 години и около 24 май отново ще има празник. Приканвам всички успели банатски българи от Бърдарски геран, които сега живеят по градовете или чужбина, да се сетят за родното читалище и да помогнат кой с каквото може, за да стане тази годишнина един праг към ново начало.

15 февруари 2008 г.

Бърдарски геран си спомни за Дико Илиев

Днес, въпреки минусовите температури и острия силен вятър, се събрахме пред читалище „Съединение – 1923”, за да се хванем на най-българското хоро по случай 110-годишнината от рождението на Дико Илиев. Композиторът е бил в селото ни и е създал духовата ни музика, от която сега има само спомен…

Видеото направи Ирина Босилкова и така можете да чуете и видите хорото в действие.







13 февруари 2008 г.

За съвестта и смелостта

Вчера агенция Mediapool.bg предаде интересна новина. Ето я:

Италиански епископ заплашен след отказ да отслужи опело на мафиот

Италианската полиция взе под своя охрана 61-годишния епископ Микеле Пеннизи от Сицилия, след като мафията го заплаши със смърт, предаде АФП.
"Провинението" на епископа е, че отказал да извърши богослужение на погребението на един от босовете на сицилианската мафия – Даниеле Емануелло.
Като забрани опелото в своята църква, епископът каза, че човек не може да бъде едновременно добър християнин и мафиот. Той добави, че няма да позволи траурната религиозна церемония да се превръща във възхвала на мафията.
Независимо от отказа на Микеле Пеннизи, погребението бе проведено с религиозен обред. Церемонията отслужи свещеник францисканец в гробищния храм. Въпреки това поведението на епископа предизвика раздразнение у родствениците на починалия.
АФП отбелязва, че това не е първият случай, когато католически духовник се изказва против мафията. През 1984 г. архиепископът на Палермо Салваторе Папалардо също бе взет под полицейска защита, след като на погребението на убит от мафията генерал публично осъди престъпниците.
Това беше смел ход, тъй като предишният архиепископ на Палермо Ернесто Руфини по-рано беше заявил, че "мафията е измислица на социалистите и комунистите".

11 февруари 2008 г.

Връзката на банатските българи с Иран

Не се разравяйте из знанията си от университета – не е сигурно каква е била в миналото, но днес беше особено плодотворна. Благодарение на г-н Венцислав Василев, кмет на община Бяла Слатина можах днес да присъствам на едно интересно събитие.
На приема по случай националния празник на Иран, организиран от посолството в престижния столичен хотел Кемпински-Зографски се събрахме доста банатски българи все с цел да привлечем вниманието на посланици на различни държави към Бърдарски геран и към община Бяла Слатина.

Това сме аз и посланикът на Иран г-н Биазар:

Проф. Иван Калчев, родом от Бърдарски геран, издейства покани за г-н Никола Мичев и мен, като представител едновременно и на общинска администрация Бяла Слатина и на Дружеството на банатските българи.
Приемът беше странен, но типичен за културата на страната домакин – само безалкохолни питиета и никакъв алкохол, голям брой жени със забрадки и много разнообразна иранска кухня.
Проведохме ползотворни разговори с полския посланик г-н Анджей Папйеж, който обеща да посети общината и в частност Бърдарски геран за Великден. Останалите разговори засега ще оставим в тайна, пък после ще уведомяваме, като се оформят инициативите.
По някое време дойдоха и двама млади банатски българи – Наталия (внучка на г-н Мичев) и Тони, и така станахме петима, т.е. едно сериозно присъствие.

10 февруари 2008 г.

Свещеникът - начин на употреба

Това е статията ми за февруарския брой на АБАГАР. Вестникът излиза утре. Приятно четене!


Свещеникът – начин на употреба

Стоя и гледам тихо и вглъбено в картините, течащи пред очите ми. Виждам различни неща. Някои ме поразяват веднага, други пък с години гледам, без да стигна до границата, зад която ще видя нещо друго под пластовете на ежедневието. От доста време се опитвам и да участвам по малко в наблюдаваните събития. Мотивите ми за участие се променяха през годините и все още търпят развитие. Не съм търсила нито една от двете роли. Те просто се случиха. Случват се постоянно, което отваря всеки ден нови прозорци, през които влиза светлина или студен вятър, в зависимост от заобикалящите ме условия и най-вече от степента ми на готовност да приема всичко, което идва, с благодарност.
Един от проблемите, с които се сблъскваме всички ние, и който разклаща общността ни из основи, е начинът на възприемане на свещениците. Този земетръс трайно и заплашително се заканва да срути крехкото здание. Още не го е направил, просто защото все пак всичко се крепи на Божията милост към нас, та дано някога все пак осъзнаем и прогледнем, извървявайки трудния път до приемането на Истината.
Преди да разгледаме по-задълбочено малките общности на нашите верни в диоспора, трябва да изясним важния въпрос с общностите-майки, от които се разселват, и ролята на отношенията свещеник - миряни.

Тайнства „До поискване”

Най-често срещаното разбиране е, че свещеникът е в храма, някъде там в центъра на селото, за да ни осигурява каквото ни е нужно и то на повикване. Центрираността на храма в пространството на населеното място в никакъв случай не кореспондира с представата на верните за участието на нашия пастир в живота ни. Вместо да подчиним себе си и да обърнем взор към него като към духовен наставник и загрижен за чедата си отец, ние го възприемаме като задължително препятствие по пътя към добиване на някаква социална адаптираност, осигуряващ прехода от една група на социума към друга. Силата на натиск от страна на верните към свещеника е различна в различните ситуации и се увеличава с наближаването на предела между живота и смъртта.
Той „трябва” да кръсти детето ни, макар и да не сме стъпвали в храма и хич да не ни е грижа дали ще расте то като християнин. Просто такъв е обичаят, трапезите ще са тежки, подаръците големи, шумът около събитието огромен. За духовната страна на нещата обикновено не се стараем толкова. Пускаме покрай ушите си настояванията на свещеника и изобщо не се замисляме каква отговорност поемаме, пристъпвайки към въвеждането на нов член в Църквата. Детето „задължително” трябва да приеме първо причастие и миропомазание, дори за целта да трябва да се вдигне на крак целия род, ако не стига само една по-амбициозна баба, втълпила си, че тайнството трябва да се „получи” на всяка цена. Иначе е заплашена с години изгражданата схема на живота ни, така украсен с обичаи и суеверия, че чак се губим в тях, забравили някъде в тъмното на душите си, че именно тези преходи носят Божията светлина в детските души. Венчавките – ако са се увеличили в последно време, то е заради медийната част от ритуала и обикновено с нежелание се ходи на подготовка преди тайнството.
Най-големият кошмар настъпва, когато житейският път е приключил и човекът вече не е между живите на този свят, а пък, видите ли, не сме повикали свещеник навреме. Тогава цялата злост и сила на не-вярата, цялата оплетеност от ужаса пред загубата на близкия, от страха в граничната ситуация и поставеността дори за кратко във фокуса на очите на останалите (обикновено очакващи хищно да разкъсат с клюки поредната жертва), избликва с гигантска мощ и помита значението на всичко ценно, което един свещеник носи за нас в този момент.
И в целия този мощен поток на изисквания от миряните към свещеника някак си сме забравили, че всъщност посоката май трябва да е обратно – от него към нас. Не да упорстваме да налагаме своите си правила и навици, а да се подчиняваме, защото само свещеникът знае какво и как и защо е нужно в дадения момент. За постигане на това много още не ни достига. Нито смирението ни е смирение, нито послушанието – послушание. Стъпили на твърдоглавото упорство и криворазбраната традиция, напластявана с години, разбиваме с непоклатимо бездушие и егоизъм крехкия свят, изграждан от молитвите на свещеника ни.

Билет за първа класа

Принадлежността към католическата църква, или просто близостта до нейни представители, винаги е била приемана като отворена врата към Западна Европа, разбирана като наука, култура, езици. Затова и множество деца от други вероизповедания са минавали навремето през католическите колежи в България – да научат език, да вдъхнат от културата на монахините, да се научат на ред и дисциплина, и не на последно място да бъдат от по-елитната част на обществото. Един вид билет за пътуване в „първа класа”. Нужно е само да минеш през вратата, загърбвайки всичко, което носиш като навици; да поживееш сред екзотичната за България атмосфера на западния колеж, научавайки перфектно един, два или три езика; да участваш известно време в службите и молитвите, за които после пазиш богати и закачливи детски спомени; и готово – прескочил си трапа на селските кошари, работата от тъмно до тъмно на нивата, превиващия гърба труд на занаятчията, и си стигнал директно до ложите на престижния светски суетен театър.
Е, за повечето ученици на тези училища нещата не са стояли така, просто защото те вече са принадлежали към по-успялата част на обществото и обучението и допира с католическата църква само са увеличавали „благородството” им в очите на останалите, неспособни да си платят таксите в училището.
В последните години тази част от възприемането на Църквата и свещенослужителите се е видоизменила поради променените обстоятелства. Непосредствено след 1989 г. мнозина наши свещеници, останали не по своя воля в странство след 1944 г., се оказаха меко казано „измамени” от подаваната им от страната информация за състоянието на нещата. Представяше им се една съзнателно изкривена картина на крайна бедност, която иска спешна хуманитарна помощ, а пък нали Църквата има огромен ресурс да я осигури, значи защо да не попресилим нещата… И те наливаха помощи, пари, връзки – все с надежда и вяра, че спасяват. Спасението така и не дойде, защото всички сме свидетели как се разграбваха помощите от съвсем не бедните верни, с чиито устрем енорийският свещеник трудно би могъл да се пребори. Спасението фатално беше объркало посоката – не телата ни, а душите имаха нужда от спасяване.
Митът за „Ватиканът не може ли да помогне нещо” продължава да битува сред по-голяма част от населението на страната, което не стъпва в храма и изобщо не познава трудностите, с които се борят ежедневно свещениците ни, за да оцелеят и да поддържат храмовете. Ако не принадлежат към някой орден, свещенослужителите са оставени изключително на милостта на верните от енорията си. Това обаче ни е по-удобно да не го знаем, защото може нещо да ни просветне – например за някакви наши задължения като енорияши за издръжката на храма и свещеника…
От друга страна, общността се описваше като жадна за мисионери, а духовната нива като разорана целина, която само чака семена, за да даде плод под благодатния дъжд. Званията сякаш никнеха като гъби, ама след проливен дъжд, който после ги отнасяше скоропостижно още щом усетеха под краката си земята на някоя западна държава, любезно приютила ги с надеждата да учат и станат свещеници, та да се върнат в родината един ден.
Други пък се изучиха, лустросаха се с познания по езици и други науки, че и обети положиха, поживяха на гърба на Църквата и после също отлетяха възможно по-далече, когато дойде момента да се работи и да се страда, защото работата с верните е само страдание и разпъване на Кръста Христов, а наградата ще дойде един ден на небето… Ама това май бяха пропуснали да им обяснят или пък те се направиха на нечули, защото така е по-удобно.
Ако някой си направи труда да изброи всички тези прелетни птици, статистиката ще е стряскаща.
Всички знаем как храмът се пълни по големите празници. По същия начин се пълни и ако свещеникът раздава нещо. Ама не причастие, а например помощи, екскурзии, стипендии… Ако не това, то поне връзки, контакти на Запад или просто умее да гъделичка самолюбието ни като ни превъзнася пред очите и ушите на околните. Спре ли потока на тези благини, секва и потока от хора в храма.
Същото се отнася и за свещениците, които по някакъв начин копират това, което ги заобикаля. Ако искат да имат верни, след като са се сблъскали с трудността на работата в енория и суровия материал, изведнъж забравят всички предписания и възвишености, втълпявани им по време на обучението и заприличват на своето стадо – отрупват с усмивки и ласкателства по-заможните и издигнати в обществото; не смеят да се поскарат, защото току виж храмът опустее, ако се обидят прегрешилите; престъпват принципите, в които вярват, грешат и после страдат в сърцето си от проявената слабост, но не смеят да се противопоставят на освирепялото мнозинство, което се налага, изисква, претендира, но никога не се вслушва в гласа на пастира си, ако той е строг и стряскащ съвестите.
Знаем го – остава да си го признаем. Защото контактът със свещеника не е за подобен род обмяна, а за нещо много по-важно.

Приятел или отец

Проблемът с нивата на общуване и границите при взаимоотношенията между свещеника и верните е толкова наболял, че от години воят на настъпващата криза тътне, заплашвайки да избухне и да помете де що види по пътя си. Като започнем с това, че тринадесетгодишни тийнейджъри се обръщат към свещеника си на „ти” и на малко име, та стигнем до старците, които подвиква след него „Ей, момче”.
Целибатът по естествен път е отделил свещениците ни от масата, именно за да ги предпази, но това не винаги се осъзнава от обществеността. Тя упорито притиска свещеника с „ухажванията” си и изискването на внимание, но не и с желанието да научи нещо. Обикновено иска да наложи своя възглед за живота, а не да се промени под нечий друг, пък бил той и този на Евангелието.
Признаването на авторитета на духовния наставник е болезнен процес и за двете страни, защото верният в стремежа да спаси Егото си, ранява с острите нокти на гордостта и себелюбието, мислейки единствено за собственото си благо.
Енорията е семейство. По статистика някои са доста големи – достигат до няколко хиляди. Тази многолюдност е само на хартия, обаче. В действителност верните, които посещават храма редовно, живеят с проблемите и участват по някакъв начин в общия живот, са малцина. Всичко друго само се легитимира като „католици” и то само при нужда, а най-често си трае, ако не е наложително да се представя по този начин. А католик, който не приема тайнства и не свидетелства за вярата си с начина на живот, е свидетелство срещу католицизма. Анти-свидетелство, което рефлектира толкова силно, че от болката страда най-вече свещеника, но и всички ние, независимо съзнаваме ли го или не.
Като разглезено дете отиваме при отеца само в случай на нужда, все едно се отива до офиса на фирма – за поредния документ и узаконяване на някакво заварено положение. Ама това задължения, ама отговорности, ама дълг – такива неща са непознати. Или по-точно старателно забравени, та да ни е по-леко. Само взимаме, без да дадем. Ами пък като има кой да ни даде, защо не?
Общността на енорията е предпоставка всички да достигнат до Истината, до спасението, до осветяването, а ролята на свещеника е именно да ни доведе до там. Упорито, болезнено, дълготърпеливо, прощаващо постоянно хилядите ни ежедневни прегрешения, това усилие да изведе стадото до злачните пасища убива пастира ден след ден. Нашите окаменели сърца и невиждащи души налагат поредните изисквания към него – да ни е под ръка, да ни е приятел, да ни е удобен и вечно съгласен в всички наши прищевки, било то пътуване донякъде или просто смяна на часа на литургия с цел да успеем да се наспим в неделя.
В семейството на енорията трябва да има отец и чеда. Всеки трябва да дава по нещо и всички да споделят болка и радост. Послушанието на чедата и мисълта, загрижеността за другия гарантират здравината на общността. Без свещениците ние не можем да се родим по дух в Бога, колкото и да се напъваме, облягайки се на бабини традиции, родови повели или общностни поверия. Но къде по-лесно е да тропаме с крак и да повтаряме нещото си, дето си го знаем само ние си, защото то било супер правилно. В тази игра на надхитряне и надцакване никой не печели. Нито ние с арогантността си на вечно знаещи и можещи, нито свещеника, който се огъва под натиска и приема неприемливото, макар с надежда някога все пак да се променят нещата.
Свещеникът най-често не е нито приятел, нито отец, нито каквото и да било, а просто някаква персонификация на нужните ни в дадения момент функции. Всеки го вижда такъв, какъвто му е удобен в настоящия момент и според това виждането и претенциите му се променят драстично. Много голяма част от верните го възприемат като равен. В представите на друга част пък, се прокрадва снизхождение от рода на „горкият, какво ще прави в неделя вечер сам”. А почти никой не го вижда като духовен наставник, като баща, загрижен за чедата си, на когото могат да се облегнат в труден момент, от когото да потърсят съвет или молитвена подкрепа. И това е така, защото да признаеш нечий авторитет не е лесно. Страхотна и безплатна психотерапия е да се оплакваш пред някого, който да търпи сърцераздирателните ти излияния или да ти угажда на прищевките за разнородна деятелност, влезнала под шапката на енорийската дейност, но в никакъв случай изразяваща се с духовна такава. Защото да разбуташ мозъка си, да започнеш да мислиш, да видиш нещата от правилния ъгъл под ръководството на свещеника, не е от най-лесните и приятни занимания. Изискват се усилия, а те някак не се връзват с удобната ни концепция за ползване на благата от този живот.
Свещеникът е добре да е по-близо до нас, та като сме си по-близки да си правим каквото си искаме, че и той да е вътре в кюпа, да не смее да ни обвинява после. Колкото е по-послушен той, толкова сме по-доволни ние. Пак сме обърнали ролите и не го съзнаваме. Или не – съзнаваме го, но не ни изнася, затова си траем и си караме както си знаем.

А сега накъде?

Това е трудната част от анализа. Трудно е, защото свещениците произлизат от верните. Те не са паднали от небето, а са израсли в тази същата среда, в която живеем всички ние. Формирани са от заобикалящите ги нагласи, които дори и опитани да бъдат променени, пак трудно дават необходимия резултат. Ние произвеждаме свещениците, които искаме, защото така е по-удобно. И понеже си приличаме с тях и те са част от нас, като наш продукт, започват и те да експонират същото това, срещу което се борят.
И тогава борбата просто се обезсмисля. Става поредния театър, в който всеки си знае ролята. Верните се правят на верни, а свещеникът мълчи, за да е добър и да си няма неприятности. Отново сме скрили Истината под поредното було, и упорито се стараем да не проблесне отнякъде.
Енориите ни се състоят от хора, които не посещават храмовете или го правят само за поредния голям „празник” бил той личен или църковен. Тези пък, които участват в литургиите, са заети повече да се мислят коя песен ще се пее и кой е тоя на задния ред вляво, или защо някой си днес е седнал тук, а не там и ред подобни страхотно важни и неотложни въпроси. Други набожно премятат броеницата по време на цялата литургия и редят молитвички в захлас, пропускайки най-важното събитие, което се случва на олтара в същия този момент. Трети се суетят около иконичките, сменящи си всеки първи петък или неделя от месеца и изпадат в неописуем ужас, ако няма с кого да си ги сменят, просто защото това е останало от времето преди „потопа”, когато блажените са ходели по земята и тези малки ритуални практики са се превърнали в център на цялата вяра на „верните”. Четвърти спорят за нещо си уж тихо, пети се оплакват от болежките си или времето, шести…
Статистиката е поразяваща. Ако не сте седнали на първа пейка в храма, шансът да съ-участвате в богослужението намалява с отдалечаване от олтарното пространство. Свещеникът отпред е или да му се полюбуваме или да го пооплачем снизходително, или пък да го одумаме подобаващо, но в никакъв случай да се вслушаме в думите му и да се опитаме да се променим.
Вероятно най-тихо приеманата липса в енориите ни е тази на тайнството изповед. Мълчанието около тази липса като че ли е в зависимост от дълбочината на бездната, в която падаме главоломно, лишавайки се от изпита на съвестта. Договореността е някак взаимна – свещеникът не настоява, не отказва причастие, не се налага, а мирянинът пък сам си решава, че е безгрешен и ходи на изповед от Рождество на Великден и обратно. Странно кое крепи това мълчание и затваряне на очите. Едва ли е само неприкосновеността на изповедната тайна. Защо трябва да се търси сметка, ако не е наложително, ако може и така да си караме? Току виж сме започнали много да се вглеждаме и да провидим и разни други работи. Освен бурените в собствената си съвест, така също и в градината на енориите ни…

Пчеларите в Бърдарски геран


Днес е денят на свети Харалампий по православния календар - по традиция и ден на пчеларите.

В Бърдаре всяка година се събират малкото производители на мед, за да обсъдят проблемите в тази област, резултатите от миналата реколта, цените, очакванията за новата година.

Този път бяха по-малко от обикновено, но пък да се надяваме новата година да им донесе повече мед.


9 февруари 2008 г.

Покана за концерт

Репетициите в читалище „Съединение 1923” показват все по-добри резултати. Хората се увеличават, качеството се повишава, а ентусиазмът вече е като пред концерт. Днес репетираха от 14 до 17,30 ч. и на никого не му се тръгваше, макар здрачът вече да настъпваше.
Припомняха си още нови песни, наблегна се на разучаването на втория глас, подреждаше се програмата, сформира се дует, трио, квартет – все с цел да има най-разнообразни изпълнения и да се зарадват зрителите. А за доброто настроение ще разкажат снимките.

От следващата събота се качват на сцена, защото и днес не ги свърташе на едно място. :-)))

Каним Ви на 1 март 2008 г. от 18 ч. на голям концерт по случай Деня на самодееца. След това всяка събота сме на концерт из селата в нашата община Бяла Слатина. Като ги пообикалим – тръгваме из страната и чужбина (вече имаме договорени ангажименти).
В програмата - освен състава, който виждате на тези снимки, ще се представят и най-малките самодейци, децата от Детския дом и ...една изненада, но нея ще я запазим в тайна засега....


8 февруари 2008 г.

„Писмо до непознато другарче”

Помните ли едно време каква кореспонденция кипеше под този надслов? Явно тази кампания е била доста разпространена, защото в последно време, след като инициирахме нашата кампания „Роднини отвъд Дунава”, няколко човека (не банатски българи) се обадиха, че са си писали като деца с банатски българчета от Румъния).

Едно някогашно дете, което сега е на 60 години, ме помоли всички заедно да издирим чрез блога ми един човек. Родената в Бърдарски геран Танина (Нинка) Гласнова (дъщеря на Тома Албанеца), която сега живее в Смолян, ни моли да й помогнем да намери другарчето, с което си е писала като малка.

Става дума за родената през 1948 г. в Стар Бешенов Мария Велчов. Писали са си от 1964 до 1966 г. и после загубват следите си. По спомените на Танина и Мария като нея щяла да следва математика, но не е сигурна дали това наистина е станало по-късно.

Който знае нещо за Мария и може да даде контакт с нея, нека да ми пише на адрес svetlana.karadzhova@gmail.com или направо в блога като коментар.
Танина вярва, че ще й помогнем!

7 февруари 2008 г.

Участие в детски празник

Днес в община Бяла Слатина начално училище „Цани Гинчев” и четири детски градини имаха празник. Състоя се концерт, който е част от проекта „Заедно учим и творим”. По този проект децата се запознават с обичаите и фолклора на различните етнически групи в България.
Участието на банатските българи бе извън програмата. Целта бе да се покаже на децата, че има и такава клонка от българския етнос. А фактът, че живеем в община Бяла Слатина ни задължава към известна представителност и реклама.
Отново бяхме на ниво. Много приятно ме изненада новосформирания дует Поля Стоянова и Милчо Петров. Акомпанира на акордеон Иван Франев, секретар на читалището ни.






5 февруари 2008 г.

Пепеляна сряда в Житница

От скоро си пиша с един младеж от Житница. Казва се Иван Кърчев и ме намери сам след една от по-проблемните ми статии във вестник АБАГАР, която се оказа, че му е харесала…
Той в най-близко време ще направи свой блог, където ще помества новини от Житница, но засега ме помоли да публикувам тук нещо, което мисли, че ще е интересно за всички. Идеята да ни покаже как се прави карнавала в родното му село дойде, след като видя как добре се справиха нашите младежи тази година.
А ето и текста:

Пепеляна сряда в Житница

От народните обичаи в Житница най-характерен е денят Куковден – празнува се единствено в Житница. Датата се определя в зависимост от началото на Великденските пости, според католическия календар. Това най-често се пада по средата на месец февруари и е винаги в сряда. На празника преоблечени в стари дрехи или като герои от приказки момци и девойки се бият с кални мацилки.
На един прът или пръчка се завързва парцал, който се потапя в кална локва и се бият най-често жените. Смята се, че като те набие кук ще ти се мътят пилците. Тук е и моментът на езическото вярване за повече деца в къщата.
Ако се замислим повече ще забележим, че Куковден съвпада и в празника Пепеляна сряда. Тук е връзката на езическото с християнското. В църквата свещеникьт поръсва главите на верните с пепел, като знак на покаяние.
Едни от интересните моменти е, когато някоя мома се е скрила от кука. Тогава петрупите(цивилни хора, които вървят с куковете) свалят прозорци или отключват врати, само и само да изкарат момичето и да го набият с мацилката. Празникът е свързан и с началото на пролетта, когато всичко започва отначало. Три вечери преди Куковден се празнува Карнавалът - Кукерски празници ( Заговезни) които са неповторима смесица от езически и християнски традиции. В този обичай участват само мъже, с красиви кукерски маски. Обикалят се къщите, за да се прогонят злите сили. След това всички отиват на центъра където се хващат на кръшни хора.


3 февруари 2008 г.

Фършанги 2008

От години в Бърдаре не е имало толкова веселие на Фършанги. Читалищното настоятелство се постара да ни припомни традициите, а всички, които участваха или само гледаха, си казаха, че догодина ще е още по-шумно и весело.
Маскираните бяха неразпознаваеми, въображението на младежите преливаше в какви ли не персонажи, а готовността за песни и танци не стихваше.

Младите се сетиха да отдадат почит на хората, които през годините разказваха, показваха, свириха и пяха за Фършанги – Мария и Боно Калапиш, преселили се в Бърдарски геран през 1943 г. Сега е жива само баба Мария, която вече е много болна, но признателността на всички ни пролича в уважението, с което децата се отнесоха към възрастната жена, пяха й, изиграха едно хоро пред къщата й, разплакаха я…

Ще оставя снимките да разкажат как протече карнавала в Бърдаре. Можете да си свалите някои от тях от албумите ми в Picasa web като кликнете върху името на албума, изписано в долния ляв ъгъл на полето по-долу, или просто два пъти върху екрана със снимките:


2 февруари 2008 г.

Фършанги

Една много ценна за банатските българи книга вече все по-трудно се намира.
Това е "Традиционен бит и култура на банатските българи” с автори КАРОЛ ТЕЛБИЗОВ и МАРИЯ ВЕКОВА-ТЕЛБИЗОВА. Затова пускам тук краткото описание на утрешния карнавал, както се е правил преди години, а утре следобед ще дам и репортаж от събитието в Бърдарски геран със снимки:


Фършанги (унг. Farsang, нем. Fasching) - понеделник след "мръсната неделя”. Нарича се и "Заговезни". Това са дни на веселие и карнавални шествия, за които млади и стари се готвят от рано.
В понеделник сутринта всичко е на крак. Старите се събират по къщите и по кръчмите и пият гореща ракия и варено вино. Някои греят ракия и на улицата пред домовете си и черпят всеки мину­вач за "срекьну фършанги".
По улиците се образуват шествия от ергени и моми, които обикалят сели­щето и гостуват на другите седенки. Момчетата възсядат коне, украсени с „пишкире", а момите и свирците се возят на каруци. Годениците се возят на отдел­ни каруци, впрегнати с четири коня и хо­дят на гости на роднини.
Образуват се и карнавални шест­вия от по-възрастни мъже и жени, които на групи обикалят улиците и ходят по седенките. Те са маскирани и се наричат „мошуле" (във Винга - "преправени") Обикновено мъжете обличат женски дре­хи, а жените мъжки. Забулват си лицата или се начернят с "куминь" (сажди) или се намазват с черна боя. Всеки гледа да се направи по-смешен. Някои набиват слама в широките гащи, в ръкавите, об­личат кожуха наопаки. В групата има по една "кланца" - маскирано лице с овча глава, с "кадонче" на главата, две дъсчи­ци вместо уста, които постоянно клепат.
Правят най-различни смехории. Във Вин­га маскираното лице се нарича "цурка" - с червени дрехи и "убразар"(маска) с клявница, която "тока". За да не ги поз­наят, говорят "влашки". Маскираните влизат навсякъде, без да правят непри­лични движения, и биват почерпени. Само при "лехусна" не бива да влизат.

На този ден всеки се весели. Вра­тите на всички къщи са отворени за все­киго и на огнищата се пържат "кълбъси и месу” (свинско). Масите са претрупани с ястия и питиета. Шегите обаче не прек­рачват пределите на благоприличието.
Вечерта канят на вечеря зетя. Уст­ройват се балове, на които отиват мла­дите.
Във вторник веселието продължава през целия ден по същия начин.

Вечерта всички се събират по домовете си, защо­то настъпва краят на „фършангиту". Приготвя се хубава вечеря и се "загувева". По този случай има обичай децата да "бърборат". Той се състои в следното: в една чиния наливат вода и пускат монети. Парите трябва да се извадят с устата. Който извади парата, става неин собстве­ник. "Бърборат" и годениците (във Винга - не). "Хамкане" на халва не знаят.

След вечеря момите и ергените оти­ват на седянка, а младоженците на бал. Посред нощ бие камбаната и в този мо­мент веселията спират, защото започва големия пост. Всеки се прибира. Във Вин­га обаче младите осъмват на седянка и сутринта всички със свирци и байраци, направени от кърпите на момите (ергени­те запасват "кърлигатките" на момите и слагат "кусплитки на паралиите"), отиват да "закупаят фършангиту". Слизат в мест­ността "въз Хаджия" и заравят един сноп "тулий". Вторник вечерта във Винга по-за­можните ергени правят и "раненки" - ка­нят свирци на вечеря, след което отиват с тях на седянка.

ЧИСТА СРЕДА - първата сряда след Заговезни и първият ден на великите пос­ти, които траят 40 дни. "Чиста среда" е църковен празник, на който бабите за­веждат внуците си на църква "да се пепелеят". Свещеникът натрива челата им с памуче, топнато в пепел от "благусвена рекита" от Връбница, с думите: "Спумени се челекь, чи си прах и у праха за се върниш". Пепелеят се и жените.

На този ден не се пере, не се преде, не се тъче. Сутринта прибират всичко блажно. Измиват съдовете с пясък. "Тарелете", от които са се хранили досега, се дигат на тавана и се изваждат други. "Валека", с който се измиват съдовете на този ден, се изсушава и се прибира за цяр.
Някога постили много строго (не са "мърсили"). Не яли месо никак, а сряда, петък и събота не яли и млечни продукти и яйца. Дядото заключвал килера и криел ключа. Останалите от предишния ден блажни ястия давали на циганите. На де­цата давали само едно "питче" от остана­лите сладкиши, за да нямат пъпки. Днес постите не се спазват така строго.
От "чиста среда" до Великден не се устройват веселия, седейки, годежи и сватби. Младите не танцуват, а играят на топка на "излаза".