18 ноември 2009 г.

Атеистът и вярата

Ник Марков напоследък пуска в блога си много интересни разкази и ме изкушава да превеждам някои от тях. Няма да го правя често, за да може да ги четете и там в "оригинал" на банатски български диалект, но ето един малък текст, който поразява с поуката си:

Атеистът и вярата


Един атеист се разхождал близо до пропаст. Изведнъж се подхлъзнал и започнал да пада. Както падал, за щастие, успял да се хване за малко клонче. И така, както висял на това клонче, което студеният вятър започнал да люшка насам-натам, осъзнал, че положението е сериозно!
„Ей, - помислил си той – сега само Бог може да ме спаси. Аз никога не вярвах в Него, но сигурно съм грешил. Какво има да губя?” И започнал да вика:
- Боже, ако те има, помогни ми, и аз ще повярвам в Теб! – но не дошъл никакъв отговор.
- Моля те, Боже! Аз никога не съм вярвал в Теб, но ако ме спасиш, отсега нататък ще вярвам!
Изведнъж от небето се чул глас:
- О, знам ги аз тези като теб! Ти никога няма да вярваш…
Като чул гласа, човекът толкова се уплашил, че за малко да не изпусне клончето.
- Моля те, Боже! Ти бъркаш! Аз наистина мисля така! Ще повярвам!
- Не вярвам! Онези като теб само това говорят!
Човекът, обаче, продължавал да моли Бог да го спаси. Накрая Бог му казал:
- Е, добре! Ще те спася. Пусни клона!
- Какво? Да пусна клона? – извикал човекът. Ти да не ме мислиш за луд?...

13 ноември 2009 г.

Клонките се сплитат

Описването на родовете полека дава резултати. Намериха ме мои братовчедки, за които изобщо не съм предполагала, че съществуват. Прочели в блога ми за рода и познали в една от снимките своите собствени пра-прабаба и дядо по майчина линия – Катерина и Стоян Калапиш, една от връзките ми с големия род Калапиш, която чака проучване.


Така родовата история ме срещна с близначките Мария и Радостина Кьосеви от Русе, които имат в семейния си архив същата снимка, която имам и аз.

Двете момичета са на двадесет години. Завършили са немската гимназия в Русе през 2008 г.. Сега са студентки втори курс специалност Европеистика в Русенския университет. Именно това, което изучават, е стимул да потърсят връзките си с банатските българи. Занимават се много с проекти и презентации.

Най-хубавото е, че изявяват желание да работят за каузата на банатските българи и по-специално в Русе, където живеят. Отдавна чакаме да се появи някой в този хубав град, където живеят поне 100 семейства банатски българи (смесени или не), затова Мария и Радостина са надеждата на всички ни за едно ново начало.

Очаквайте бъдещи инициативи в Русе, а всичко интересуващо ви по темата ще можете да намирате в сайта на Дружеството на банатските българи в България.

7 ноември 2009 г.

Чашката

Наскоро Ник Марков публикува в своя блог един забележителен разказ за Твореца и творението. Преведох го, за да могат повече хора в България да разберат дълбокия смисъл на текста:


Чашката


Двама съпрузи били на почивка в Англия. Преди за заминат оттам си казали, че не би било лошо да си купят нещо за спомен. Особено, че точно тогава се навършвали 25 години от тяхната сватба. Тъй като и двамата харесвали старинните предмети, влезнали в един антиквариат. Там забелязали красива чашка за чай.
- Може ли да видим онази чашка? – попитали те – Никъде другаде не сме виждали по-красива чашка за чай.
- Заповяйте!
И докато продавачът им подавал чашката, тя започнала да разказва:
- Вие не можете да разберете! Аз не съм била винаги чашка за чай. Някога бях само една буца глина. Но един ден моят Господар ме откъсна от родната ми земя и започна да ме мачка и да ме удря.
- Не прави така! – виках аз – Не ми харесва! Остави ме на мира!
Но Господарят само се усмихна и кротко ми отговори:
- Още не! После ме постави на някакво колело и започна да ме върти. И ме върти ли, върти...
- Спри! Достатъчно! Зави ми се свят! Стана ми лошо! – виках аз, но напразно.
Господарят само поклатил глава и казал:
- Още не! Така ме въртя, стиска, мачка, докато не ми даде формата, която искал. После ме хвърли в пещта. Ох! Никога в моя живот не бях усещал такава горещина! Виках, крещях, хлопах по вратата:
- Помощ! Извади ме оттук!
Но виждам, че той клати глава и шепне:
- Още не! Тъкмо си бях казал, че повече няма да мога да издържа, дойде края на мъката, и ето че вратата на пещта се отворили. Много внимателно Господарят ме извади навън и ме сложи на една полица.
- Ооооо... Сега е много по-добре! Поне имам въздух... – си мисля аз. Но нито успях да си почина, и той пак ме взе в ръцете си и започна да ме изглажда и боядисва! Стана ми зле от миризмата на боите, с които ме цапаше. Мислех си, че ще се задуша.
- О, моля те, спри! Спри! – започнах аз да крещя. А той отново ми отговаря:
- Още не! И пак ме хвърли в пещта, но този път не беше както преди. Сега беше два пъти по-горещо! Молих му се, плаках, крещях. Мислех си, че ето, точно сега ще умра! Но изведнъж той ме извади от пещта и отново ме сложи на лавицата. Започнах да се свестявам и си мисля:
- Ами сега, какво ли ме чака занапред? Какво ли ще прави с мен още?
Но след като мина около един час, Господарят ми подаде едно огледало и ми каза:
- Виж се!
И аз погледнах! Оооооооо! Каква красива чашка бях станала! А Господарят стои край мен и ми шепне:
- Знам, че те боля, когато бе само една буца кал, а аз те стисках и мачках. Знам, че боля! Но, ако бях те оставил там, сама, ти би се изсушила и напукала. Знам, че ти се зави свят, когато те въртях на колелото, но ако бих спрял, ти би се разкъсала и разхвърчала на всички страни. Знам, че ти бе тежко, когато те сложих в огъня, но ако не бих направил това, ти би се пукнала. И сигурно не ти хареса миризмата на боите, с които те украсих, но по друг начин не би била сега така красива. Но сега, най-после, ти стана нещо! Ти си моят плод!

Запомнете и вие: Ако някой път усещате, че животът ви се струва твърде тежък, че ви удрят от всички страни, ви притискат и блъскат безмилостно; когато усещате, че ви се вие свят; когато страдате и животът ви е толкова тежък, че трудно дишате, седнете и си направете един чай! Налейте го в най-красивата чаша, която имате. И докато държите чашата в ръцете си, мислете за Онзи, който я е сътворил!

* * *
Той нямаше слуги, но пак го наричаха Господар,
Той не е имал дипломи, но пак го наричаха Учител,
Той не е имал лекарства, но пак го наричаха Лечител,
Той не спечели нито една битка, но завоюва света,
Той не уби никого, но бе разпънат на кръста,
И бе погребан, но и днес живее между нас.
Той няма да хлопа на вратата на твоя дом, а на вратата на твоето сърце...
Ако сърцето ти Го познае, отвори му!

2 октомври 2009 г.

Наградата

Книгата „Родовата памет на банатските българи” тръгна по своя път. С две успешни представяния в София и Бърдарски геран тя бързо нахлу в медийното пространство и, което е по-важно, в мислите на хората. Ентусиазъм и общностно единение родиха идеята за бързо второ издание – разширено, с още автори, с доразвити досегашни родови истории, повече данни и снимки. Всичко това е награда за труда и усилията ни, но най-голямата награда за мен се появи на 30 септември към края на работния ми ден в Община Бяла Слатина.

В кабинета ми влезе гражданин и се представи. Казва се „Бай Гюро”, родом от Гостиля, но живее в Бяла Слатина повече от 30 години. Чул за книгата от местното кабелно радио. Дошъл да попита дали може да си купи.
Седна на стола до бюрото ми. Попита дали Павел Куков от Гостиля е написал нещо за книгата и … изведнъж очите му се напълниха със сълзи и заплака… Успя само да каже с треперещ глас „Аз съм банатски българин” и се разрида. След минута стана и си тръгна, обещавайки да дойде на следващия ден…

Не знаех как да реагирам. Обещах да нося книга за него утре и дори не успях да попитам как е фамилията му. Изведнъж целия ми ден се преобърна, сякаш завеса падна пред очите ми и осъзнах, че часове преди официалното представяне на книгата в Бърдарски геран този човек ми бе пратен, за да ми покаже какво всъщност сме успели да направим с това издание.

„Аз съм банатски българин…” – думи на осъзнаване и събуждане, примесени със сълзите на мъката и спомена, на неизреченото през годините…

28 септември 2009 г.

За хората и книгата


В бясната скорост на събитията трябва да поспра за миг и да помисля. Иначе може и да се загубя...

Първата книга, издание на Дружеството на банатските българи в България, е факт. За няколко месеца идеята се превърна в книжка. Малка, с цвета на стара фотография, пожълтяла от дълго пазене в кутиите на баби и дядовци. Дълго стоя идеята в раклите на плановете ни, толкова дълго, че когато всичко като на шега започна да се сбъдва, някак беше трудно да се осмисли. То се случваше сякаш само, а всички ние служехме, за да помагаме, доколкото ни стигат силите, на зараждащото се да се появи.

Благодаря на всички, които повярваха в идеята. На всички, които написаха тестове и участваха в този сборник. На всички, които искат да има второ преработено и допълнено с нови автори издание. Всичко това показва, че усилията не са отишли напразно.

В шумотевицата на поредицата представяния един човек остана леко в сянка поради факта, че не е в България, а в Болоня (Италия). Мария Гюкова е художник на корицата на книгата. Дъщеря на художника Антон Гюков от Бърдарски геран (от рода на Донцоловите), тя се съгласи да направи корицата даром – заради баща си и заради изтънялата й връзка с банатските българи. Благодаря на Мария за отзивчивостта и бързината на работата.

На представянето в София на 23 септември стана дума за цвета на корицата. Интересно бе единството на всички – банатски и не-банатски българи около символиката на цвета й. Тъй като исках при среща с книгата човек да вижда стара снимка, която да го въвежда веднага в съдържанието, Мария взе една от многото архивни снимки и „изля” цвета на стара пожълтяла от времето фотография върху цялата корица.
При първия досег с коректурите ми задаваха въпроси защо е „такава бозава” книгата. Отговарях, че цели да покаже колко е избледняла родовата ни памет, така че дори буквите на текстовете все по-трудно се виждат и са станали бели. Доц. Д-р Антоанета Запрянова обаче ме обори и каза, че това е цветът на земята, на пръстта, от която идваме и в която ще се върнем. Една символика, натоварена с много смисли и будеща размисъл…

В беседата се стигна до пожеланията следващите книги за банатските българи, които ще издадем всички ние заедно, да имат все по-наситени цветове на корицата, а защо не и някоя, която да е изцяло в „паргарево” (розово) - цветът, известен като „палкенския” цвят от цялата палитра.

17 септември 2009 г.

Денят, в който сме родени


На 18 септември имам рожден ден. От много години не го „празнувам” по стандартния начин с много гости, купон, ядене и пиене. Винаги съм се радвала повече, ако с този ден е свързано нещо друго – пътуване, разходка, хубав слънчев ден, среща с някое непознато място.

Забелязала съм, че колкото повече години ме отдалечават от „празнуването”, толкова повече хора се сещат за мен и ми се обаждат, пращат имейли, честитят… Това се случва в някаква друга сфера на общуване, където присъстват заедно в този ден хората, с които ме свързва неуловима нишка.

Замисляла съм се неведнъж върху поздравлението за рожден ден. Докато българите си честитят самия ден и го превръщат в средоточие на всичко, дори измествайки човека от цялата тази смисловост, то банатските българи използват друга формула, много по-интересна и предизвикваща размисъл. Ще я изпиша на кирилица, макар да съм против писането на диалекта ни с кирилски букви:

„Да те Бог жувей!”

Нещо като „Да те поживи Бог”, но в странната звучност на диалектния изговор. Как изведнъж всичко добива друга светлина, когато в този ден нищо друго няма значение освен човека и Бога, и живота, който е дарен и даряван постоянно, благодарение на който ни има на този свят.

Подаръците за тазгодишния ми рожден ден започнаха да идват още в навечерието. Един приятел ми подари стих, който искам да споделя с читателите на този блог, защото по странно съвпадение е свързан с темата на горните ми размисли. Авторът се казва Димитър Стоянов и пише страхотно – в стихове и проза. Остава само да се престраши да издаде написаното.

А ето и подаръка:

Надежда, Вяра и Любов!


Не ме напускай никога, надежда,
когато сам над пропастта стоя,
дай ми ръка, не се оглеждай,
на края да се задържа.

Не тръгвай от сърцето, вяра,
когато слаба е душата,
изтръпнала от изневяра
и подкосени колената.

Ако вихрушка страховита
душата бедна заледи,
спаси ме ти, любов, долитай,
и ледовете разтопи.

Не хвърляйте ме във беда,
когато с тъжен съм покров,
свети, спасителна звезда,
Надежда, Вяра и Любов!

7 септември 2009 г.

Покана за представяне на книгата за родовата памет

Дружество на банатските българи в България

Фондация „Работилница за граждански инициативи”

Държавната агенция за българите в чужбина

Ви канят на представянето на

книгата

„РОДОВАТА ПАМЕТ НА БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ”

(12 автори с 12 родови истории – от Банат до България)

23 септември 2009 г., 18 ч.
зала „Надежда”
Столична библиотека

5 август 2009 г.

Караджови "на квадрат"

Когато ме питат нещо за произхода ми, винаги съм казвала, че съм 100-процентова банатска българка. С ясното съзнание, че не родът определя това какъв ще си, все пак малко гордост винаги се промъква в това твърдение. Историята на рода ми е смесица от преселения, мъка, бедност и голяма доза авантюризъм, а разказът, който ще изтъче картината на всичко това, има желанието единствено да запази фактите, такива, каквито ги помнят бабите ми и каквито са останали в спомените на близките ми.
Майка ми и баща ми са все от Караджовите, но от различни клонки на това голямо дърво. Единият ми дядо е от Бърдарски геран, а другият е роден в Драгомирово. Едната ми баба е дошла от Стар Бешенов, а другата е потомка на преселници от Иваново. Така в тази история обещава да има всичко, преплитайки в себе си и още много нишки, всички интересни, любопитни, дори опасни, допринесли да сме такива, каквито сме, дори без да го съзнаваме напълно.
„Тя е чист вълк”
Връзката с Банат за мен е била най-осезаема благодарение на баба ми по бащина линия – баба Калуша (Катерина Вълкова – Караджова). Тя е родена в Стар Бешенов и идва последна в България от героите на този разказ, едва през 1943 г., но започвам от нея, защото благодарение на разказите й, връзките с роднините и пътуванията от и до Банат съм възприела земята „отвъд Дунава” като „старото гнездо”; място, където те питат „Кога ще си дойдеш пак?”, защото никой от нас не е гост в Стар Бешенов, старият дом на всички банатски българи.
С фразата, изведена като подзаглавие, ме посрещна една почти стогодишна баба от рода, измервайки ме от глава до пети с присвити очи, когато отидох за пръв път в Стар Бешенов през 1996 г. водена от баба ми Калуша. Беше посред нощ, понеже така пристигаше влакът на малката гара, това бяха първите думи, които чух в това село, и сравнението с вълк доста ме шокира. А връзката с рода е, че баба ми произхожда от Вълкови. Какво имаше предвид с тези думи баба Мария, все още живата тогава тетка на баба, не знам, но се надявам да е поне по-близко до положителния знак.
Баба Калуша помни дядо си Луко Вълков, който е починал през 1956 г., съпругата му се е казвала Петра. Дядо Луко и баба Петра имат четири деца – Иван (Ваньо - баща на баба ми Калуша – роден 1907), Мария (1909), която се омъжва за Стоян Бричколова и имат две деца – Лиза и Когьо (Никола), Когьо (Никола) (1912) се жени за Луца и имат три деца – Гюра, Туша и Когьо (1948 г.). и Луко (1916), който се жени за Мария от Лукчвите и имат три деца – Туша, Катаринка и Луки. Дядо Ваньо се жени за Анка Рачов (родена 1909 г.). Малко отклонение ни води към бащата на баба Анка, прадядо Петър Рачов, убит на фронта през 1918 г., който така и не вижда последното от момичетата си – оставя жена си с три дъщери – Анка, Наца и Мария. Майка й Катаринка се омъжва повторно и оставя момичетата при бабата, наследили седем ланца земя.
Тук е мястото да споменем за връзката с рода на Карол Телбизов, който ще изиграе важна роля по-нататък в разказа. Тази Катаринка имала сестра Ана, която била майка на Карол и Гюра Телбизови (Грасуловите).
Най-голямата дъщеря Анка се омъжва за Ваньо Вълков, който отива „зет на къща” при останалите без подкрепа жени. През 1926 г. се ражда моята баба Калуша, а през 1931 г. сестра й Марийка. През 1941 г. прабаба Анка умира от рак и това преобръща живота на сирачетата. В спомените на баба ми Калуша от живота в Бешенов главното, което присъства, е страх и глад. От епизода със смъртта на майка й и чувството за безизходица, до наслоявания страх от всичко, което заплашва двете сирачета, оставени сами при прабаба си, тъй като бащата бива изгонен от къщата и отива да живее при друга жена. Гладуват, не знаят какво да правят и как да оцелеят. Един от спомените, който и аз съм запомнила от разказите на баба ми, е как мълния удря ореха в двора им и така оплита двете коси, закачени на него, че всички се чудели как е възможно. От този удар остава страха на баба ми от гръмотевици и светкавици и до ден днешен.
Дядо Ваньо нямал дял в имота, макар с жена си да били омъжили сестрите й и да били изплатили полагащите им се дялове. След като умира жена му, напуска къщата, изоставяйки децата на прабабата. Отива да живее с друга жена, с която не изкарва дълго, тъй като отива на фронта. Странен живот са живели някога. Ако погледнем, нищо по-различно от сега. Във всеки род има подобни прехвърляния – ту с тази жена, ту с онази, „женили” са се, разделяли се, докато не оплетат така плетеницата, че например майката и дъщерята раждат по едно и също време, което не било трудно, ако са ги женели на по 16 години.
От безизходицата двете изоставени сирачета са спасени от Карол Телбизов – родственик по майчина линия. Затова още от дете все съм възприемала това преселение през 1943 г. като някаква лична история. На № 86 се намирала старата къща, в която по това време живели двете момичета и старата им прабаба. След години те продават тази къща. Дядо Ваньо бил в Унгария, криейки се като дезертьор от войната, което била честа практика тогава.
Карол Телбизов поема временно настойничество над децата с цел да ги изведе в България, където вече бил отишъл баща им по други канали, бягайки от задълженията си към румънската армия. И така се извършва последното масово преселение в историята на банатските българи – през 1943 г. идват, натоварени на вагони, карайки цялата си покъщнина, дори и животните, за да започнат нов живот на българска земя. Живот, който да е по-различен от това, от което бягали.
Дядо Ваньо Вълков вече ги чакал тук и не след дълго се жени за една вдовица, баба Наца от Дупешовите, с нея има две деца – Ваньо (1944) и Наци (1947 г). Първите години бил слуга при Клапчвите, защото не могъл да прехвърли земята си както другите. Постепенно успяват да прехвърлят седемте ланца, полагащи се на децата, и от тях живеят всички, но първите години от престоя им тук не се различава много от беднотията, оставена в Банат. Баба Калуша учи седем класа в Бешенов, а като идва в България ходи в училището само да научи кирилицата, докато сестра й Мария идва в България на 12 години и завършва тук основното си образование.
Защо Караджови у Шайквите?
Когато ида някъде и банатските българи там ме питат „от кои Караджови” съм, тъй като има два клона – аз отговарям „от Шайквите” и хвърлям в смут всички, защото такива не би трябвало да има. А историята е, че бащата на дядо ми Стоян Караджов е отишъл зет на къща у Миневи (Шайквите). Прадядо Карол се оженил за прабаба Раца и отишъл да живее у тях, защото пра-прадядо Иван и пра-прабаба Наца имали само две дъщери – Раца и Наца. Наца се омъжила за Гюка Грендийва, живеели в къщата зад читалището и нямали деца.
(Отдясно наляво са прабаба Раца, прадядо Карол, старата баба Наца и дъщеря й Раца. Детето не се знае кое от синовете е, малкото момиче, което е в ръцете на майка си е Нацка, а господинът с костюма е сродник от Брегаре)
Къщата на Шайквите останала за Караджови. На тази улица, където била тя, се наредили и къщите на братята на прадядо Карол и сега можете да ги видите една край друга. Карол имал още двама братя – Гюка, Данко и сестра Ана-Мария, която се омъжва у Баченските. Данко се жени за Катаринка Лангаровата – имат деца Патушка, Петър и Данко. Гюка Караджов се жени за Наца и имат дъщеря Елена и Ана-Мария. Прадядо Карол и прабаба Раца имат четири деца – Иван (1920), Стоян (1926-2000), Гюка (1929) и Нацка (1936).
Карол имал коне и каруца и ходил да кара „кирия” – различни товари от Бърдарски геран до гарата в Червен бряг. В една зимна вечер, по време на силна буря, когато се прибирал от един такъв курс, замръзнал на каруцата. Конете го докарват до вкъщи и вдигат шум, за да покажат, че са се прибрали, но цяла нощ никой не чул и не станал да погледне. На сутринта го намерили замръзнал на каруцата. Разболява се от пневмония и умира през 1948 г. Съпругата му Раца била болна от туберкулоза и също умира през 1948 г. Когато баба Калуша се омъжва за дядо Стоян през 1944 г. в къщата все още има доста хора, а после остават за доглеждане двамата старци – пра-прадядо Иван и пра-прабаба Наца.
Моят дядо Стоян беше бръснар в Бърдаре. От малка имам усет за новините, вероятно развит от факта, че всеки обед и всяка вечер, когато дядо ми си дойдеше от работа, първото нещо беше да попитаме какви са новините из село. В бръснарницата се събираха всички мъже и мястото беше невероятна информационна агенция. Дядо става бръснар донякъде по случайност. Бил много кротко момче, послушно и паметливо. Отива да учи занаят при бръснаря дядо Трънкол – на ъгъла в центъра на селото (където сега е сегашната „Вила Банат”). Дядо Чепо Киларва, който държал салон отсреща (старото читалище у Киларве), също много му помагал – според баба ми бил приятел на баща му, та като остава сирак, той се застъпва за него и му помага при всякакви обстоятелства.
(Дядо Стоян и баба Калуша – седналите вдясно)
Стоян и Калуша имат три деца – Иван (баща ми – роден 1945 г.), Мария (1948 г.) и Росица. Последното дете дават за осиновяване на брат му Иван, който няма деца със съпругата му Мария (от Луквичните) и го отглеждат като тяхно, а момичето знае от малко, че има две майки и двама бащи.
Нацка Караджова се омъжва за Иван Горанов и имат две деца – Теменужка и Милчо. Гюка Караджов се жени за Кинка, дъщеря на Когьо Тутурилов, който живял в Манджурия до мелницата. Имат две деца – Никола и Стоян. Сега само синовете на Никола, който живее в Бяла Слатина, продължават фамилното име Караджови. Всички други имат момичета.
Едно от нещата, с които запомних покойния ми дядо Стоян са приказките. Разказвал ми е хиляди пъти, слушала съм в захлас и знаех всички дума по дума. В дългите зимни вечери или просто във времето за игра с внучката - винаги най-любимото ни занимание бяха приказките, разказвани на банатски български диалект, с много емоция и фантазия. Сигурна съм, че умението ми да разказвам в писано слово се дължи и на досега ми с приказките, които дядо ми е разказвал. Не съм ги записала - тогава нямах съзнанието да го направя. Така отлетяха в небитието и се превърнаха във вечно търсене - търся ги в хилядите текстове, четени или създавани от мен, в думите, с които боравя професионално или просто за да разкажа нещо... Надявам се да ги намеря все някога - тези същите, дядовите приказки...
Дядо ми е имал усет към рисуването и работата с различни природни материали. Все още могат да се намерят из къщи различни неща, правени от него – къщички от кибритени клечки и подобни сувенири. Вероятно затова баща ми Иван Караджов също проявява такава дарба и учи в техникума по каменообработване в Кунино, а по-късно завършва за учител по рисуване и трудово обучение в института в Дупница. Работи през целия си живот като учител в Бърдарски геран.
(Баща ми като малък с майка си – баба Калуша)
Когато баба и дядо строят къщата, в която живеем в момента, през 1951-1952 г., баща ми и леля ми вече щъкали насам-натам и имат спомени от това време. Израсли в новозастроен квартал на селото с много деца и лудории.
Ивановският корен
Връзката с Иваново в Сърбия идва от рода на баба ми по майчина линия. Разказът е изграден по спомените на баба ми Мария Караджова, по баща Дамянова, която твърди, че никога не се е интересувала от тези неща и затова не знае почти нищо. Историята започва от нейната прабаба Мария, която остава вдовица в Иваново с четири деца след смъртта на съпруга й Лазар. Най-голямото дете бил прадядо ми Луко, след него са Яко, Мария и Коцо (Никола). Пра-прабаба Мария намира начин за оцеляване като се омъжва за Никола Лебанов от Иваново, вдовец с три деца и решават да се преселят в Гостиля, България. Обаче при едно условие – и тя да вземе само три деца, колкото са неговите.
Така прадядо ми Луко остава, макар и малолетен, сам-самичък в Иваново, уж при една леля, но всъщност живее по мелниците, където работи каквото и да е. Спи в сламата, в зърното, яде каквото му подадат, вероятно плаче повече от връстниците си, които имат семейство и дом, но от цялата тази трагедия научава доста. Говори свободно няколкото езика, които били в обръщение в Банат – освен български, още сръбски, немски и унгарски. Усвоява и мелничарския занаят, благодарение на който ще си вади хляба цял живот, а любовта към техниката и уменията му да работи с машини му отварят не една врата в бъдеще.
Пристига в България, в Бърдарски геран, когато идва времето да постъпва в армията, за да се спаси от военна служба. В Бърдарски геран вече живее чичо му, заедно с дядо му и баба му по бащина линия, които го приютяват. Тук тръгва по седенките и се влюбва в Катерина – и тя като него наскоро дошла с родителите си от Сърбия. Дъщеря е на Катерина и Стоян Калапиш и имала само един брат – Петър. По тази линия се зародяваме с безбройните Калапиш сред банатските българи, но тази връзка е трудна за проследяване тук поради липса на данни.
(Катерина и Стоян Калапиш – родителите на прабаба ми Катица)
Интересна е съдбата на братята и сестрата на прадядо ми Луко. Те идват с майка си и се заселват в Гостиля. Яко се жени за мома от Бърдарски геран от рода на Кюрчеви и също като брат си започва да работи по мелниците. За Мария майка й има други планове. С втория й съпруг решават да оженят нейната единствена дъщеря за неговия единствен син Петър, тъй като той имал още две момичета, и така да осигурят кой да ги гледа на стари години и да наследи имота. Речено-сторено. За нещастие Петър загива млад на кариерите за камъни край Гостиля и оставя две деца сирачета – Йозо (1921 г.) и Никола (1924 г.) Никола (Коцо) бил най-малкия от доведените деца, той също бил мелничар като брат си Луко, и дори работил в Бърдарски геран, макар на стари години. Прадядо ми Луко и прабаба Катица след сватбата се изнасят да живеят на квартира и първоначално обикаляли така из Бърдарски геран, докато не построяват своя собствена къща. Дават живот на пет деца – Елена (Юлинка) (1916), Яко (1919), Катерина (1921), Мария (1925 г.), Лиза (1927).
(Прадядо Луко и прабаба Катица с първото дете Юлинка)
В началото на 20-те години на миналия век, с три вече родени деца, решават да поемат по трудния път към Аржентина, за да търсят препитание. Много семейства от Бърдарски геран поемат по този път тогава. Тръгва и дядо Луко заедно с брат си Яко – с цялото домочадие. Пътуването било тежко, но ги крепяла надеждата, че в новата земя ще намерят по-добър живот. Прадядо Луко бързо си намира работа по машините, а многото езици, които владеел, му давали предимство пред другите работници. Първоначално живели по горите, по сечищата, по строежите, там където намирал работа прадядо Луко. Мечтаният рай „Америка” изобщо не бил това, което очаквали. Веднъж, когато малкият Яко, брат на баба ми, бил болен, лежал с температура и питал майка си „Мамо, това ли е Америка, където толкова искахте да дойдем? Тези гори ли са Америка?”. Не могли да разберат защо е трябвало да изоставят уютния дом в Бърдаре, за да живеят по горите на края на света.
(Трите деца в Аржентина)
Там се ражда моята баба Мария през 1925 г. и майка й Катица започва неистово да иска да се прибират в България. И досега баба ми не знае точно какво определя това нейно решение – децата станали четири, първородната Юлинка вече ходела на училище и отлично усвоявала испанския, работа за бащата не липсвала. Може би тежките битови условия допринесли носталгията да стане неимоверно силна и да доведе до закупуването на билет за връщане.
Като причина да прелее чашата на търпението, баба ми посочва пожара, който пламнал в предградието, където живеели емигрантите, и за броени часове изпепелило всичко. Едва успели да спасят малкото, което докопали в бързането. Прадядо ми Луко не издържа на настоятелните вопли на прабаба Ката и в един хубав ден товари на кораба жена си с четири деца, най-малкото пеленаче, и остава сам в Аржентина да изкара още малко пари, за да може да се върне после и самия той.
Това дълго пътуване на кораба баба ми преразказва от разказите на нейната майка. Било страшно мъчително – лоши условия, наблъскани по стотина в едно помещение, лежали и повръщали, тресящи се от морската болест. От този момент е и епизодът с моята баба, която за малко не станала „американка” или поне „европейка”. Две жени, от по-богатите пътници на кораба, съжалявали прабаба ми, която била много болна, а редом с нея и четирите й деца търпели мъките на пътуването, та й предложили да вземат най-малкото и да я отърват от този товар. Разбира се, не успели да я вземат, защото майка й я бранела като орлица. И така моята баба Мария, която се отличава със завиден авантюристичен дух, играе блестящо карти и сама се е борила през целия си живот за всичко, си остава в Бърдарски геран и не вдига поглед от работа, вместо да обикаля сега света като пенсионерите на Запад.
Идват си и след някой месец започнала жътвата. Тогава Дамянови (дядото и бабата на прадядо ми Луко) започват да увещават прабаба Ката да извика да се върне и прадядо Луко, защото си купили вършачка, а няма кой да работи с нея. Така нуждата от квалифицирана работна ръка се оказва решаваща и прадядо Луко бързо се прибира в България. Тук построяват къща и се установяват.
Децата, след като се завърнали, първоначално говорели помежду си само на испански, защото и за трите родени преди баба ми, няколкото години прекарани в Аржентина дали сериозен отпечатък. Там играли с деца от различни националности и единственият общ език бил този на страната, в която живели. После постепенно го забравили, но това обяснява защо толкова бързо са били асимилирани всички банатски българи, които остават в „Америка” и сега не само техните потомци, но и все още живите сред тях, не знаят български. В Аржентина обаче остава брат му Яко заедно със съпругата му Мария и четири деца – Яко, Анета, Иван и Луко. Не знам как са наредени по години, защото от 1925 г. не са се търсили с тези в България и споменът е избледнял. Има някаква вражда между братята Луко и Яко, избухнала в Аржентина, защото единият успява да събере пари и да се върне в родината, а другият не успява и вероятно се е чувствал изоставен. Опитите на по-големите сестри на баба ми да установят кореспонденция с братовчедите си в Аржентина, с които са ходили заедно там на училище и са расли заедно в едно предградие, не са много успешни. Първите години все още ги крепяло нещо, но после, лека-полека дирите се губят до такава степен, че сега не знаем къде са и какво е станало с тях.
Моята баба Мария разказва, че животът на деца на мелничар бил доста добър. Винаги имали храна и у тях било пълно с деца – освен петте в къщата, още поне двойно толкова от съседите и роднините. Прабаба Ката „била сторена за деца” – в къщата всичко било подредено, децата нахранени и обгрижвани с много любов. Животът на мелничаря не е лек – свързан е с премествания според наличието на работа. Прадядо Луко работи на почти всички мелници в района като мести със себе си и семейството. Нуждата го отвежда дори в Делиормана, тръгвайки след потоците преселници банатски българи към новата колония в Белинци. В Делиормана наема една мелница заедно с Антон Петков (Донцолова) и там живеят известно време.
Смъртта на прадядо Луко през 1956 е доста загадъчна. Вече от доста години работел на мелницата в Бърдарски геран. Бил убеден комунист след всичките си митарствания по света и България. Нямал нито декар земя тъй като дошъл като сирак в Бърдаре и целия си живот работел като наемен работник. Семейството му не било бедно, но за селските стандарти, ако нямаш земя, значи си беден и неосигурен. В края на живота си започнал да минава все по-често през кръчмата на връщане от работа – все някой ще се намери, дето иска да го почерпи заради хубавото брашно или за това, че им помогнал в труден момент, давайки им хляб. Така една вечер се прибирал по тъмно. Разделил се с още четирима мъже на един от ъглите по пътя и се отправил към къщи, когато изневиделица някакъв човек го блъска, събаря го на земята и започва да скача върху него и да го бие. След този побой вече не се привдига и умира бързо, макар да бил физически здрав и никога да не бил боледувал през живота си. Не знаем кой му е причинил това и тази тайна остава да тежи във времето.
От Драгомирово в Бърдаре
За дядо Петър Караджов (1920-1996), баща на майка ми, знам най-малко. Докато беше жив не се интересувах достатъчно. Сега от разказите на баба ми и майка ми се опитвам да изградя историята на другите Караджови. Дядо Петър също е сирак. В онова време такава била участта на повечето деца. Той и двамата му братя (по-големия Стоян (1916), и по-малкия Рашко (1922) загубват майка си Етелка много рано. Останал вдовец прадядо Петър намира решение в повторен брак и така в живота на момчетата се появява Тереза. Тя отгледала трите заварени деца и нямала свое. Родом е от Бърдарски геран, единия й крак бил малко по-къс, защото когато била на шест години костта й заболява и след няколко операции в София при немски военни лекари, когато идва последната решаваща операция лекарите заминават и няма кой да я оперира.
Останала неомъжена, но била невероятно интелигентна, с чувство за хумор и силен дух, та когато прадядо ми й предлага да иде в Драгомирово с него, за да му помага с децата, тя се съгласява. Трите момчета, които отгледала, я обичали с цялата любов, която можела да си представи. Не давали прах да падне върху нея. Тя била неоспоримият авторитет в къщата.
Дядо ми изучава шивашкия занаят – живее, учи и работи известно време в Габрово, отбива военната си служба, а после идва в Бърдарски геран през 1942 г. – мястото, което събирало всички банатски българи в България като магнит. Идва при някакъв негов вуйчо от Кънколовите, роднините на родната му майка. Живели на центъра на селото, до читалището. Така Антон и Петра Кънколовите го подслоняват, защото нямали деца. Там завежда и баба ми Мария, когато се оженили. Запознава ги същата баба Петра, която докато живеели в края на селото до къщата на прадядо ми Луко и децата си играели на поляната („на излаза”) и все ходели при нея, която ги посрещала като свои и много ги глезела. Още тогава тя много си харесала Марийка, та решила да си я вземат за невеста. Един ден отиват старите и сватосват младите без дори да са се познавали през 1943 г.
Дядо Петър бил авантюрист. Занаятчия, шивач, не оставал без работа и без чираци. Баба ми му помагала в работата и чевръстите й ръце умеели да направят всичко да е красиво и добре изпипано. Колко костюми и панталони ушили, само те си знаят и безбройните свещи, които изгорили по време на дългите нощи напрегнат труд. През 1944 г. се ражда първото им дете Катерина (или Калинка както я наричат). Дядо ми изведнъж решава, че ще ходят да работят в Чехия – чул, че набират работници за селското стопанство. Противоречия не търпял – натоварили се на вагоните и заминали, заедно с цяла група през 1946 г.. Там попаднали в една ферма, гледали крави, баба ми разказва как оставяла двегодишната си дъщеря в сламата при кравите, докато дои или чисти в обора, а плъховете обикалят детето и се страхувала да не го нахапят. Две години стояли в Чехия. Вече били посвикнали, дядо можел да си потърси работа по фабриките, но ново решение вече зреело в главата му – ще се връщат в Бърдаре. Чакали и второ дете – майка ми.
Обърнали гръб на новия живот, който тъкмо се бил отварял пред тях и се завърнали. В Бърдарски геран, в северозападния край на селото, на самия ъгъл, построяват своя дом през 1948 г. Майка ми Мария се ражда на 8 октомври., а строежът започва на 20 октомври. Докато паднал сняг успели да завършат къщата и да се нанесат.
Майка ми завършва полувисш институт за учители със специалност „Български и руски език” и преподава през целия си живот в училището в Бърдарски геран. Девет години е и директор на това училище. Дядо бил ловджия, рибар, купонджия и рядко се заседявал вкъщи, освен ако не шиел или пък ако не водел със себе си голяма компания. У тях постоянно имало гости, къде покрай работата, къде просто да играят карти и да се почерпят. Като навършил 40 години нещо сякаш се променило у него и пропушил, макар дотогава да не бил палил цигара. Започнал и да пие доста, което се оказало фатално. Умира през 1996 г. в най-студената нощ на тази зима като замръзва на няколко метра от къщата си - паднал, прибирайки се от кръчмата и не станал повече.
(Роднини по майчина линия – дядо ми Петър е първият мъж в задната редица вляво, а баба Марийка е третата жена в задната редица вляво)
Интересно е как майка ми и баща ми обединяват двата рода Караджови. Родителите им били някак „сродени” като баба Калуша става кръстница на децата на баба Марийка, и обратно. Двете кръстници и не предполагат, че децата им ще се оженят, но това се случва през 1972 г., а една година по-късно се раждам аз. Четири години по-късно, през 1977 г. се появява на бял свят и сестра ми Красимира.
Мария и Иван Караджови работят в началото на професионалния си път като възпитатели в Дома за деца и юноши в Бърдарски геран, там откъдето и аз започнах моя – две години бях възпитател там след завършването на висшето си образование. После преминават в училището, където работят до пенсионирането си.
* * *
Това е историята на моя род с всичките четири разклонения. Със сигурност има още много случки, които са ми убягнали, но така съм ги запомнила от разказите на бабите и дядовците си. Записаното ще остане, а мрежата, оплетена от тези спомени ще позволи върху нея да се добавят още много фрагменти в моментите, когато дългата сянка на забравата се повдигне и от сумрака изплуват архиви, дати, снимки, спомени…

3 май 2009 г.

Приказките на банатските българи


Поздравявам Ник Марков (Miki Markov) за сборника с банатски български приказки, който вече е факт - в книжно тяло и в интернет. Трудът, който положи, е огромен, но всяка буква си заслужава - заради миналото и заради бъдещето ни.

Новата книга, издадена от банатските българи в Тимишоара, ме накара да изровя от архива си един стар текст - в трета глава на дипломната ми работа във Великотърновския университет, която беше на тема "Фолклорът на банатските българи", правя един кратък анализ на приказките, намиращите се в сборника на Телбизови. Изчетох този текст сега с известна доза носталгия (писан е преди 13 години), но и с любов към приказките и всичко, което ми помогна да заобичам словото.

Едно от нещата, с които запомних покойния ми дядо Стоян Караджов (беше бръснар в Бърдаре и всички го познаваха), са приказките. Разказвал ми е хиляди пъти, слушала съм в захлас и знаех всички дума по дума. В дългите зимни вечери или просто във времето за игра с внучката - винаги най-любимото ни занимание бяха приказките - разказвани на банатски български диалект, с много емоция и фантазия. Сигурна съм, че умението ми да разказвам в писано слово се дължи и на досега ми с приказките, които дядо ми е разказвал.

Не съм ги записала - тогава нямах съзнанието да го направя. Така отлетяха в небитието и се превърнаха във вечно търсене - търся ги в хилядите текстове, четени или създавани от мен, в думите, с които боравя професионално или просто за да разкажа нещо... Надявам се да ги намеря все някога - тези същите, дядовите приказки...

А ето и анализа на няколкото публикувани от Телбизови приказки:

ГЛАВА III
Устна народна проза

За разлика от песните на банатските българи, които отдавна са били обект на събиране от изследваните, народната проза е останала встрани от интересите им. Единствените публикувани образци са поместени в труда на Телбизови "Традиционен бит и култура на банатските българи". Известна ни е и значителната сбирка от легенди, приказки и басни, събирана през годините от Михаил Шипков (настоящ председател на Дружеството на банатските българи - София), но за съжаление все още неиздадена. Очаква се издаването на втори том от поредицата, създадена от сп. "Ьйегагигпа гшзеЩГ' (Тимишоара), който ще съдържа произведения на устната народна проза, битуващи в селищата, населени с българи в румънски Банат.
Изводите в настоящата глава ще са основани само върху материалите, които са обнародвани досега.

В раздела "Народно словесно творчество" наред със 124 песни изредени под заглавието "Песенното творчество" присъства и глава "Народни приказки. Анекдоти и легенди." Посочената класификация ни кара да погледнем назад и да проследим промените в класификационната система на жанровете в народната проза. В България първата класификация на народната проза принадлежи на д-р Ив.Д.Шишманов, приложена при публикуването на фолклорните материали в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина"1. Под термина "приказки" той обединява "легендарни приказки", "фантастични" и "смешни (масали)" (с.47). За разлика от приетите днес граници на съдържанието на термина, при Шишманов се наблюдава значително разширение в обхвата, тъй като не схваща приказките и легендите като два отделни жанра.

Михаил Арнаудов в работите си, посветени на приказката, също клони към тенденцията за обединяване на приказки и легенди при отделяне на преданията като самостоятелен жанр. В студията си "Народната приказка"2 той изброява следните видове приказки: фантастични разкази, новели, саги, легенди, анекдоти и басни, като за т.нар. сказания или "саги", отбелязва, че те "стоят извън приказките в по-точен смисъл". В "Българските народни приказки. Опит за класификация"3 М. Арнаудоя по-обстойно обосновава класификацията на българските народни приказки като разграничава следните раздели: приказки за авантюрите на герой или героиня, легенди, приказки за животни, анекдоти.

Цветана Романска, повлияна от традиционната широка употреба на термина, с "приказки" определя целия повествователен фолклор4 . Забелязва се и колебание между названията "прозаични жанрове", "народна проза" и "народни приказки"5 . Според нея приказки от най-чист вид са само приказките за животни и басните, вълшебните приказки, битовите приказки и анекдоти.

Терминът "приказка" в широкия му смисъл е използван и от Петър Динеков в "Българската народна поезия". Според него българските народни приказки могат да се разделят в следните групи: вълшебни, приказки за животни и басни, битови приказки и анекдоти, легенди и предания 6. В "Българско народно творчество" том 10 се съдържа студията на Динеков за битовите приказки, където е направен изводът, че "приказка" би трябвало да включва само определена група фолклорни прозаични творби и ясни стилови особености: вълшебни приказки, приказки за животни и битови приказки.

Съвременната българска фолклористика използува класификацията, предложена от П.Динеков, като вместо "народни приказки" се използува терминът "устна народна проза". В границите на тази проза се набелязват два дяла -приказна народна проза и неприказна народна проза (предания, легенди, устни разкази).

При подреждането на произведенията на народната проза Телбизови спазват приетата от Етнографския институт при Българската академия на науките класификация: I.Приказки за животни и басни; II.Вълшебни приказки; III.Битови приказки; IV.Анекдоти; V. Легенди.
В раздела "Приказки за животни и басни" са поместени общо шест заглавия - две етиологични легенди "Щърка", и "Разнисените чили"; две приказки: "Питела и крайцаре" и "Лесицата и питела"; две басни: "Ола и жабата" и "Гарвене и жабата". Принадлежността на първите две "приказки" към етиологичните легенди се доказа като взехме предвид самата същност на легендите като жанр и откриването на характерните за тях черти в посочените две произведения.

В българската фолклористика терминът "легенда" се е употребявал със значение, близко до първоначалния му смисъл (разказ с религиозно съдържание, който се възприема като достоверен). Ив.Шишманов определя като основни характеристики на легендите религиозното им (канонично или апокрифно) съдържане, християнския персонаж: и насочеността им към обясняване на света7. М. Арнаудов ги определя като един от четирите основни дяла на народните приказки. Според него легендите "се характеризират с това, че имат за предмет вярата и суеверието на народа"8. В съвременната фолклористика те се обединяват с преданията в групата на т.нар. неприказна проза, като се обръща внимание на тяхната светогледна същност и на функционирането им като знание за света.

Легендата запазва първоначалния синкретизъм на мита и продължава да функционира едновременно като изкуство, религиозна вяра и като знание за нещата, които заобикалят човека, или събитията, които му се случват в живота. Легендата е сюжетно повествование с конфликт и развръзка. Времето и пространството са строго специфични и жанрово определящи. Времето в легендата е съхранило особеностите на времето в мита - описват се събития, не просто случили се "много отдавна", а случили се и възможни само в епоха, коренно противоположна на сегашната - "началото", когато се е създавал и устройвал света. Това е "свещената" предистория, предопределила "профанната" история на днешните хора. Основната формула за означаване на времето в легендите е "когато Господ ходеше по земята". Този израз разкрива характерът на фантастичното и е белегът, който носи фолклорното възприемане на създаването на света и начините за неговото подреждане.

Легендарното време е двуизмерно и тази специфична особеност също е наследена от мита - макар и отдавна отминали разказваните събития са актуални със своите резултати в съвременността. Обясненията на настоящето са търсени в миналото, което включва сегашните неща в една подреденост, имаща ролята на практическа ориентация в света.
Двуизмерността на легендарното време същностно го различава от времето в приказката. Неопределеността на времето в приказката ("имало едно време") и на пространството ("в незнайни земи", "през девет земи в десета") показва затвореността на жанра и липсата на нужда от търсена връзка с действителния свят. Завършекът също е клиширан ("и аз бях там, и на мене дадоха") и се възприема хумористично - иронично, а не като указание за действителността на събитието.

Пространството в легендата също не е конкретно, което й придава универсалност и претенция за общовалидно обяснение. Мястото, където се развива действието, е "светът изобщо", което за фолклорния човек, подчинен на митическата представа, според която светът се отъждествява със собствената територия, е познатата своя територия, в която живее колективът.

Легендарното пространство, обаче, има още една черта -макар мястото на действието да се мисли като познатия околен свят, то не се отъждествява напълно с него. Принадлежността на легендарния свят към "началното време" го превръща в свят, подчинен на изискването за формиране и вероятна промяна.

Българските фолклорни легенди се подреждат в три групи: етиологични, етически и есхатологични. Етиологични са легендите за произхода на нещата и на техните особености и свойства. Те обясняват възникването на света, животните, човека, болестите, различните явления или предмети,как са се появили качествата на някои растения и животни и др.9 Етическите легенди описват взаимоотношенията на човека с бога или други свръхестествени същества (светци, смъртта), като по този начин се тълкуват житейските норми и вярвания. Есхатологичните легенди са пророчества за края на света.

Етиологичните легенди се класифицират в групи на основата на тематичния принцип: 1.3а произход на света, природните явления и техните особености; II. За произход на социални явления или предмети и практики от човешкия бит. В първата група се намират и онези легенди, "които обясняват характерни особености, свойства или качества на природните обекти и явления", на човека, животните, растенията. Подлага се на тълкуване не произхода на самия предмет,а появата на отделно негово качество или свойство.

Тъкмо към този вид етиологични легенди принадлежат определяните като "приказки за животни" две легенди: "Щърка" и "Разнисените чили" ("Изгубените чехли"). Първата от тях дава обяснение на въпроса защо щъркелът ходи из мочурливите места и събира жаби, гущери и змии. Легендата започва с обичайната формула "Кату й сторил гуспудин Бог света", която отпраща към началното време на създаване и подреждане на света. Изразът подготвя развиването на сюжета като указва единият, постоянен за подобен род легенди персонаж: - Бог, който притежава ръководещата роля в действието.

Следва уточняване на разглежданото в повествованието сътворително дело, а именно разпределението на пространството между различните видове животни - кои ще ходят по земята, кои ще летят, кои ще се крият под земята и кои ще живеят във водата. За да се получи конфликт се появява персонажът, който има функцията да пристъпи дадената му заповед, в случая щъркелът трябва да отнесе в чувал всички водни и зеномноводни животни до водата. Още с поставянето на заповедта се очаква точно противоположното действие, за да се състои преходът между минало състояние и сегашен резултат като граничния момент, кулминацията е нарушаването на заповедтта. Смислова ос на легендарното повествование е именно тази ос опозиция минало - настояще, било - станало. Преходът от едно състояние на нещата, съществувало в миналото, към друго, придобито вследствие на легендарните събития, е централен за всеки етиологичен сюжет. Познаването на определените ситуации, при които са били създадени нещата в "началните" времена обяснява техните характерни свойства и условия за проникване в същността им.
Определяща роля в опозицията играе нейният втори член - днешното битие на нещата, въпреки че повествованието се движи по обратния път - от минало към настояще. За да се предизвика появата на етиологичен сюжет трябва неговият обект да бъде познат, да се отделят в съзнанието характерните му черти. Едва тогава може да се породят асоциации, които след духовното осмисляне на свойствата на обекта да се превърнат в разказ, в ситуация с ценностни измерения.
Появата на този текст е немислима без натрупаните знания за нещата и техните свойства, но текстът се изгражда, за да позволи вникване в дълбочина, в същината и причините за наблюдаваните явления. Така се появява специфичното творческо преосмисляне на света, осъществявано чрез "реконструкция" на миналото време, при което с главната роля на въображението се допуска,че някога някои неща не са съществували,а други са били, но не такива, каквито са сега.
Представата за миналото не е експлицирана - тя или напълно отсъства или се подразбира, както е в нашия случай, тъй като направо се описва ситуацията довела до възникването на сухоземните животни (след отвързването на чувала само те успяват да се разбягат, а рибите и раците остават). Свойствата на обектите или пространството им за живене се тълкуват не като белези на предишно битие, а като следи от момента и от начина, по който са били създадени.

Свързващо звено между двата члена на опозицията минало - настояще (било-станало) е действието, което спомага за осъществяване на прехода и което поражда новото качество. Цялото легендарно повествование подготвя и обосновава настъпилата промяна. Фаталното действие става в един миг, т.е. като че ли не трае във времето, или по-точно трае в свое собствено време, напълно независимо и забравило предходния момент на поставяне на заповедтта. Другото време на граничната ситуация се определя и от преместването в пространството - преброждането на света от щъркела, за да намери вода.

Действието, чрез което се обективира резултатът от описаните в разказа събития, поставя началото на съществуване на предмета или неговото свойство, на явлението в природния ред, то се мисли като първата проява на определена закономерност. Престъпването на заповедта на Бога поема функцията на конфликт между норма и поведение. Зародилият се конфликт нарушава равновесието в строго подреждащия се свят и разбягването на "живинчетата" от чувала илюстрира настъпилия хаос в следствие нарушаването на нормата. Като наказание и с цел уравновесяването и връщането на света в първоначалния момент на подреденост и хармония, на щъркела е отредено да ходи и да прибира жабите, гущерите и змиите, за да напълни отново чувала. Това връщане към въвеждащото време в началото на легендата (появата на Бога и последвалото наказание, аналогично на първото му появяване и поставянето на заповедта) цели да преодолее деконструкцията на битието и намирането на начин за надделяването на първия член на опозицията било - станало. Но както вече отбелязахме определяща роля в легендата има втория член - сегашния момент, настоящото състояние на нещата, затова последното изречение се оказва решаващо за натежаването на везните в полза на породилото се, вследствие на конфликта и преходната ситуация, ново явление, ново качество: "Ама ни ги носат више у барите, негу уд яд ги изедат, тъй да си удтушат на тей, за дит'са из скачели уд чувалата".

Втората етиологична легенда "Разнисените чили" ("Изгубените чехли") дава обяснение защо гъските "въврат" във водата и крякат по всеки човек, който мине край тях. Причината за това е, че те търсят изгубените чехли на гъсока, който, минавайки през едно мостче, ги изтървал в реката. Тази легенда се различава от предишната по това, че липсва указание за намесата и участието на свръхестествени персонажи. Героите са само животни, които поради някаква своя грешка предизвикват появата на сегашното качество или явление. Времето в легендата е определено от формулата: "Ималу й иднъш идин гъсак.", което би могло да ни накара да сметнем, че тази неопределеност лишава до известна степенописвания момент от неговите същностни жанровоопределящи признаци - началност, първичност.
Легендата спокойно може да се сметне за "приказка за животни", ако липсват и останалите специфични черти, присъщи на етиологичните легенди. Те обаче присъстват колкото и техният вид да е видоизменен. Повествованието започва с описването на една, стремяща се да придобие качествата на хармонично подреден свят, комична картина -един гъсок с високо самочувствие, определено от притежаването на златни чехли. Забелязват се и елементи на пародирането на жанра, а именно комичното представяне на този свят, в който важно място заема мнимия герой, кичещ се с неприсъщи за него атрибути. Времето на състоянието на нещата в миналото е последвано от времето на граничната ситуация, преходът към резултата от действието, станало в този кратък миг - изпускането на чехлите във водата, което тегли след себе си развръзката (търсенето на чехлите).

Забелязват се размествания в структурата, тъй като грешката, нарушаването на нормата е извършена от самия гъсок, а последствията се търпят от гъските, които се появяват в легендата, като че ли точно, за да поемат функцията на персонажа,който трябва да поеме наказанието за допуснатата грешка. Смесването на вършител и наказващ и отделянето на специална роля за търпящия наказанието показва вероятно отслабване или разместване на жанровоопределящата структура, което може да се обясни или с пародирането на жанра или с влиянието на литературен оригинал, към когото е прикачен финалът, придаващ допълнителна фолклорна обработка и осмисляне.

Под номер 3 в раздела се намира приказката "Петела и крайцаре", а ето и резюмето според Телбизови: "Петелът на бедна бабичка намира пара, която турският цар му отнема. Той настоява царят да му върне парата и успява да се добере до царската съкровищница, където нагълтва много жълтици и се връща при бабата. Според каталога "Български фолклорни приказки"10 варианти се откриват в СбНУ 48,с.ЗЮ ^4-Банско; СбНУ 49, с.424, N 59 с.Красава, Брезнишко;СбНУ 58,с. 103, N 50 -с.Копривлен, Гоцеделчевско; АЕИМ 700 -II, с.Капатово, Петричко. Приказката спада към авантюрните като могат да се забележат и черти на пародиране, което е неизбежно при пълното господство на фантастично-авантюрното.

Началният момент представя изходната ситуация на съвършено изчистен и сгъстен свят - не съществува сякаш нищо друго освен една баба, един петел и купчина тор, в която рови петелът. Максималната "свитост" на пространството и обектите, които го населяват и оформят, е нарушена от началният тласък,който определя развитието на авантюрното действие. Петелът намира монета, която би могла,противопоставяйки се на съвършената бедност в началото да послужи като компенсатор на недостига и приказното действие да не се развие изобщо. Но очакваните по-големи придобивки, приготвени от клишираното развитие на народните приказки, в края на които винаги героят забогатява (печели благо под една или друга форма), подсказват, че е нужна появата на враг, който да предизвика появата и на другите моменти от приказката. Вредителят, разбира се, лесно получава клишето за натовареност с отрицателни черти - "турски цар", който е "бил лакум качъ съте турски царе".

Започва пътешествието на героя (петела) за добиване/намиране на изгубеното благо. Преминава през изпитания, които трябва да докажат правото му да пристъпи във владение на предполагаемите богатства. Победата над вредителя е представена също в комично-пародиен план, което затваря кръга на мними геройски постъпки. Петелът е двигателят, който предизвиква разширяването на пространството, сгъстено в началото - тръгва след турския цар, попада в двореца, в кладенеца, в пещта, в градината при осите, а накрая премеждията му завършват с комичното му връщане отново в "свития" свят - царят го пуска в гащите си, откъдето петелът се спасява с помощта на осите, които излизат от гърлото му. Победата е извоювана и наградата може да бъде придобита. Следват моменти от текста, които съвпадат с пародийните функции на ликвидиране на бедата (недостига) и завръщането на героя у дома, без да бъде разпознат. Появява се и мотивът за наказване на вредителя или лъже героя (бабата се заканва, че ще го заколи в неделя), а финалът е специфично хармоничен. Последователното разгъване на сюжета е довело до достигането на точно противоположно на началното състояние.

Следващата приказка е "Лесицата и питела", която според каталога на българските фолклорни приказки е известна само в Банат, съществуват и варианти публикувани в немски сборници, което ни навежда на мисълта,че може би първоначалният източник е литературен, поради което няма да се спираме на нея тук.

По-интересен е вторият раздел, озаглавен "Вълшебни приказки". Първата приказка -"Мату хитрия" има следното съдържание (по Телбизови): "Мату, син на бедни родители, е толкова слаб, че дори не може да се храни с лъжица. В замяна на това е много хитър. Прогонен от родния дом, тръгва да дири късмета си. Навсякъде се представя за много силен, благодарение на което го приемат за слуга в ада, където успява да заблуди и дяволите и да се сдобие с много злато."

Текстът е типичен пример за пародия на вълшебна приказка. Напълно съвпада в основните си моменти с типичния пародиен сюжет "Храбрият шивач" от сборника на братя Грим. Разглежданият вариант е модел на едноходова приказка, за разлика от "Храбрият шивач", която е двуходова. Наблюдава се известно разместване на елементите и частите на сюжета, което може да се смята като сремеж към пълно покриване с типичната схема,в която присъства както двойката функции борба-победа, така и другата двойка трудна задача-решение.

Приказката започва с клишираното начало на повечето вълшебни приказки - имало едно време един човек,който имал трима сина. Естествено очаква се тъкмо третият син да стане героя в приказката, но при проследяване на текста става ясно, че е надарен с качества, напълно противоположни на типичния героичен персонаж:. Още в началото се поставя полюсната ориентация спрямо типичната вълшебна приказка. Героят е изключително слаб, че дори не може да се храни, за разлика от силните и смели представители на този тип. Типичното представяне на третия брат като най-глупав, тук също е с обърната характеристика - той е много хитър, указание за което разказвачът дава още в заглавието на приказката. Така достигаме до извода, че характерното смесване, съвместяване на героя и лъже героя са налице и в тази приказка,което е продиктувано от пародийната природа на сюжета.

След представянето следва напускането на дома от героя, а причината не е търсенето на някакво благо. Моментът с убиването на комарите съвпада с аналогичния момент от "Храбрият шивач" - като там жертвите са "седем мухи". В морфологическия анализ на "Храбрият шивач" убиването на жертвите се намира в изходното положение, а решението, че е голям юнак и има нужда от слава и приключения се явява като функцията "недостиг в други форми".

Посредничеството, съединителният момент, е избродирането на надпис върху пояса "Седем с един удар". Едва след това героят напуска дома си.

В нашата приказка героят след напускането на дома си извършва знаменателно убиване на сто комара с един удар. Основанията ни, че тук става дума за пародиран момент на бой - победа са специфичните и строго спазени обстоятелства около едно такова действие. Героят е верен на клишето от типа герой тръгва да убие ламя,но докато я чака край извора, заспива. Мату също попада край един извор, в следствие на дългото си пътешествие, което също е със силен комичен ефект - "чудното" пренасяне "през девет земи в десета" се извършва ме с помощта на вълшебни помощници или благодарение на физическата издръжливост на героя, а поради това, че е съвършено слаб вятърът го духва и той попада "зад гората", край извора. Следва моментът със съня преди боя, който естествено подготвя вниманието за появата на вредителя, с когото героят би трябвало да се разправи с помощта на огромната си физическа сила. Вместо лами и змейове, обаче, жертви стават сто комара убити с един удар, което с комично-ироничния си характер подсилва пародийността. Тук липсва функцията - недостиг в други форми, понеже героят не претендира за приключения;но присъства посредничеството съединителния момент на написването на "Сто на идин чес убити!". След победата героят отново заспива, като сънят му също съвпада с познатата схема - спи три дни и три нощи, за да възстанови изразходената физическа сила след двубоя.

С това приключва представянето на първия ход на приказката и следва залепване на други функции, а именно трудна задача - решение. Този момент съвпада с втория ход на приказката "Храбрият шивач", като отново се наблюдава контаминация, този път вместо да попадне в двореца, надписът е прочетен от трима дяволи,които решават да го вземат за слуга в ада.Тук отново става преплитане на функциите на герой и лъжегерой, тъй като фактически героят остава неизвестен, защото за истина се приема надписът, който отговаря на функцията претенции на лъже героя.

Поставянето на трудните задачи е трикратно - да донесе наръч дърва, да донесе вода и да вдигне дяволската сопа, тежка 33 мажи (ЗЗООкг.). В същност героят не изпълнява задачите, възлагани му от фабулното действие. Остава пасивен от гледна точка на обикновените представи за действие, но неговата, при това специфична, активност се състои в начина, по който успява да не ги изпълни, а да постигне резултат, отговарящ на изпълнението им. По отношение на героя в разглежданите типове действа пародийното подменяне на същността при запазване на формалната характеристика. Комичното снижаване на вещия герой чрез превръщането на юнака във физически слаб и страхлив лъже-герой, но за сметка на това е с претенции за ненадминат хитрец; заменянето на действието с действие на думи, на етикетното предписание и формула в блъф.

Пародиите имат за оригинал т.нар. от В.Проп. "митически приказки". Пародийно осмисляне на древни митически представи намираме и в разглежданата приказка. Героят блъфира като съобщава, че ще пренесе пялата гора, за да не си губи времето с един наръч дърва. Заплахата над съществуващия ред и очертаващия се край на установения свят (след изгарянето на гората вече няма да има с какво да поддържат огъня в ада) принуждава дяволите да извършат сами указаното действие. Следващата задача да донесе вода и решението му да пренесе целия кладенец, предизвиква неистовите крясъци на дяволите, тъй като този път е заплашено цялото мироздание. С отместването на оста, която свързва сферите на обитаване ще се предизвика разрушаване на вселената, чрез мигновения ужас на потопа: "Ниде дига геране, боля да си носим ния ведрица пу ведрица уда, негу ли да гу удмъкниш, чи тугази за прелейе сът пъкъл".

Най-интересен от митологична гледна точка е моментът с втората задача - да повдигне "гяускуту чумалигче уд 33 мажи" (дяволската сопа), ако не успее старият дявол ще го убие. В бавенето и блъфирането на героя се откриват дълбоки архаични представи за отвор на небето; ковач, живеещ на небето, който трябва да поеме подадената сопа(която ще образува оста, свързваща трите нива) и да направи от нея подкови (може би за коня-вселена, звездния кон): "-Чекам да ми надникни байку Стуян от там горе.Той ий кувач на кувачете у небето, па би щел да му се удсвирна да се преправи да му зафърла гяускуту чумалигче, да направи пудкови уд ней."

Разбира се, отново не се стига до осъществяване на обещаното действие, което за пореден път спасява героя от разкриване и неминуема смърт.
Следващият епизод отговаря на двойката функции борба -победа и представя нощуването на Мату при дяволите. Той решил да не си ляга в леглото и в тъмното дяволът удря с желязната сопа кревата, а не героя. Като видели на сутринта, че нищо му няма, дяволите решават да му дадат злато само и само да се махне. Странният вид на функцията победа се дължи на пародийния характер на сюжета. Героят обединява действията на истинския герой и на лъжегероя, т.е. избягва от боя, но съумява да постигне резултат, противоположен по значение на победата в негативна форма.

След полученото право да владее и да се възползва от златото, той получава способности да управлява всички чудодейни атрибути само със силата на словото - заповядва на чувалите да хванат дяволите ("Наври се чувалче!) и на дяволската сопа да удря по тях ("Разудрий се, чумалигче!"). Тук също могат да се открият архаични черти, които да обяснят подобна трансформация - пребиваването в отвъдния свят допринася на героя способността да строи света с помощта на словото. Архаична основа доказват и имената на двамата братя на хитрия Мату - Стоян и Тодор и свързването им с един шамански, до известна степен, в същността си мотив.

Приказката „Гиндашина и смрък`та" в различни варианти се среща в Македония и Банат - СбНУ 2, с.193, N 2, Прилеп; СбНУ 3,с.176, Софийско; СбНУ 411, с.99,К 6, Прилеп СбНУ 51, с.321, Бешенов; СбНУ 50,с.151^ 78 с.Старчево, Гоцеделчевско; Мазон II,с.350, N 948, с.Бобощица, Корчанско; АЕИМ 926-П,с.148, с.Рибник, Санданско. Резюмето на бешеновския вариант според Телбизови гласи :"Един страстен картоиграч дава подслон на Исуса Христа и на Св.Петър, които от благодарност му обещават да изпълнят три негови желания.С тяхна помощ картоиграчът успява да надхитри смъртта и да удължи живота си с хиляда години и да печели на карти. Спечелените пари раздава на бедните, затова бива приет в рая."

Приказката за Червената шапчица според каталога се среща само в Бешенов, Винга и Аовеч (АЕИМ 909,с.80), което вероятно се дължи на разпространението й по книжовен път и навлизането й от там в състава на фолклорните приказки.

Битовите приказки "Лунку газдата и кумшийете му", "Дремачете", "Закупануту благу" и "Котката и мързеливата булка" се отличават с характерния финал под формата на изведена поука, която заедно с начина на повествуване определя и принадлежността им към този вид приказки. Поуката е представена като директно обръщение към слушателите: "Е преликата, дица, чи кой уд мънен ни се учи да рабути, га пурасте, тъй да изходи качъ дремачете."; или ако афористично: "Секу нива благу крий, сам' треба да се извре на дълбоку със плуга"; а понякога дори заповеднически: "Уд тугази секуй, кой му й мързелива булката, си пубий котката и той си упъти къщата. Направи и ти тъй, аку я мързи тойта!"

В раздела "Легенди" се намира само един текст "Петър и трите желби". Тази легенда по вид е етическа, тъй като повествува за взаимоотношенията между Исус Христос и Св. Петър като тълкува някои от житейските норми и вярвания.

Краткият преглед на публикуваните досега приказки на банатските българи показва сходството им с варианти, разпространени в цялото етнично землище, което определя и старинния им произход още преди преселването в Банат. Забелязва се особеността, че повечето приказки са разпространени само в селищата с банатски българи и в македонския край - Прилеп, Сандански, Гоцеделчевско, Петричко, което съвпада с близостта на народните песни на българите в Македония и Банат.

БЕЛЕЖКИ:
1. СбНУ,1;У1, 1891; VII, 1892
2. М.Арнаудов, Народната приказка – В:Ючерки по българския фолклор.С. 1934,с.356-392
3. В:С6НУ,ХХ1,1905
4. Цв.Романска,Българското народно поетично творчество. Христоматия, С.1958; 1962; 1964
5. Цв.Романска,Славянски фолклор,С.1963,с. 171-173
6. П.Динеков,Българска народна поезия,С. 1949,с. 153-154
7. Ив.Шишманов,Значението и задачатана нашата етнография - СбНУ,1,1889,с.42
8. М.Арнаудов,Българските народни приказки.Опит за класификация,СбНУ,21,1905,с.20
9. А.Георгиева,Етиологичните легенди в българския фолклор,С1990
10. Л.Даскалова-Перковска, Д.Добрева,Й.Коцева, Е.Мицева,Български фолклорни приказки (Каталог),С. 1994

2 май 2009 г.

Когато думите трябва да станат дела


Обръщам се към всички банатски българи по целия свят.

Познаваме се отдавна – повече от 12 години работя съзнателно и целенасочено сред общността. За тези години научихме едни за други доста, работехме съвместно, помагахме си, карахме се – всичко както си е в реда на нещата.

Фактът, че продължаваме да се откриваме с все нови и нови хора, току що навлезли в дебрите на историята за произхода си, говори, че няма лесно да умре коренът на банатските българи, макар филизите в днешното трудно и твърде материално време да гледат как да избягат по-далеч от такива отвлечени неща като история, родова памет, общност…

Дружеството на банатските българи в България кандидатства пред Фондация „Работилница за граждански инициативи” с проект „Родовата памет на банатските българи”. Проектът бе одобрен и сега сме сред дванадесетте неправителствени организации, които се учат как да работят за общността си и да реализират проекта си. Освен отлично подготвени обучителни семинари всеки месец, на които ходят представители на дружеството ни, фондацията поставя и условия - изисква и съфинансиране на проекта в съотношение 1:2 - колкото събере общността, двойно дава фондацията и всички събрани средства се дават за реализирането на проекта.

Проектът „Родовата памет на банатските българи” има за цел да се съберат и издадат в едно книжно тяло част от родовите истории на банатските българи. Написани като разказ, който да остане за поколенията, като история за миналото – нашето минало, това което ни свързва с всички останали банатски българи и ни прави част от голямото семейство. Тази книга ще има много автори – всеки, които напише историята на своя род ще стане част от авторския колектив. Тя не е за слава, почести, показване пред света, а за нещо толкова човешко, простичко и затова толкова вечно – да направим нещо за идващите след нас без да търсим облага, защото такава не е възможно да има в измеренията, които сме свикнали да виждаме в света.

Ползата ще е толкова неуловима за стръвните днешни нрави, че голяма част ще се запитат защо изобщо да се прави подобно нещо. Опитайте се да попитате сърцето си, да погледнете през очите на децата си, през спомена за бабите и дядовците си и тогава дайте отговор на въпроса „Защо е нужно всичко това?”

Всеки ден чуваме злото да свисти в ушите ни намерило подслон в думи, изстреляни като проклятия – селата ни умират, банатските българи се стопяват, никой няма да остане, диалектът ни е смачкан от други езици и изчезва, няма кой да помни… С това зло се борят хора много преди нашето време. Още откакто дедите ни са тръгнали през далечния XVII век, напускайки селата си в Северна България, за да поемат тежкия път към новото място в Банат. На никого не е било лесно. Останалите от тогава писания разказват за пътя, за борбата, за мъката и надеждата, за вярата… Днес вече май нямаме нищо от това – пътят изчезна някъде в трънаците; борбата стана повече за насъщния, когото единствено виждаме, без да помислим за духовната ни храна; мъката се съсухри и затвори в частни проблеми; надеждата се стопи и липсата й помръкна лицата ни; а вярата… вярата се сви до размерите на прашинка, засипана с претенциите ни за „католици”, качества и чужди заслуги.

Обръщам се към всички банатски българи по целия свят да съучастват в това начинание – да съберем колкото може повече частици от общата ни история като разкажем за своя род, за миналото си, което ще създаде богатството на общата мозайка. Не е тайна, че ние всички сме един вид роднини – през годините родовите връзки така са се преплитали, че всеки с всеки има някакви връзки. Селата ни са оплетени с тях, дори държавните граници не са били пречка за смесването. Тези малки късчета обикновена история ще помогнат да съградим картината на общото ни присъствие тук на земята.

За да стане факт тази книга са нужни се само разказите ви, но и реалната ви съпричастност, изразена в помощ за издаването й. Дружеството на банатските българи в България стартира кампания за набиране на средства за съфинансиране на проекта. По-голямата финансова част е поета от фондацията, но понеже това е за всички нас, трябва да има и наше участие Всички пари ще отидат за изданието, което след това ще се разпространява безплатно сред цялата общност.

Повече за набирането на средства, банковата сметка на Дружеството и начина за събиране на материалите за книгата търсете на сайта ни http://www.falmis.org/ .

Знам, че е трудно да излезем от рамките на личните си нужди. Трудно е да погледнем малко по-далеч и нагоре и да видим, че има и други около нас. Добре ни е да си живеем в думите, които създават собствения ни свят, където се чувстваме толкова банатски българи, колкото ни е удобно според момента.

А когато думите трябва да станат дела? Тогава? Ще намерим ли сили да го направим?

13 април 2009 г.

Анкета за родовете

Във връзка с течащия вече проект за събиране на родовата памет на Дружеството на банатските българи в България изготвихме анкета за проучване на мнението на общността.
Тази анкета е абсолютно анонимна и няма правилни и грешни отговори!

Съставена е от Светлана Караджова и Светослава Кръстева, членове на Дружеството на банатските българи в България. Тя цели да проучи мнението Ви за съставянето на книга за банатските родове. Вашите отговори са особено ценни за нас и за реализирането на проекта. Добронамереността и искреността на Вашите отговори ще са от полза за бъдещата ни книга!

Ще я намерите на сайта на Дружеството на банатските българи в секция "Документи". Като свалите документа, трябва да отбележите отговора си със зачертаване или удебеляване. А ако не Ви се отваря файла, копирайте текста от сайта, и го поставете в един текстов документ, като там оставите само верните отговори.

Ще чакаме Вашите анкети на адрес svetlana@falmis.org

Разчитаме на съпричастността Ви!

Приятно попълване!

21 март 2009 г.

Сайтът на Бърдарски геран - притегателен център

От няколко дни като минете през Гювеча (http://www.gbg.bg/) с изненада и задоволство можете да видите, че в избора на редактора е сайтът на Бърдарски геран, което показва, че набира скорост, привлича внимание, почитатели, а надявам се и приятели.

В указателя на сайтове, избрани от редактора, в секция "България и региони" излиза нашия сайт със снимката на немската църква, за което благодаря на редакторите и на всички вас, читатели и участници в сайта на селото ни, благодарение на които се вдига и рейтинга му.

Сайтът на селото ни стана повод да се издирят и стари познати. Емил Желязков от Перник случайно попаднал там и това отключило спомени от бригада през студентските години, която го срещнала с невероятния и странен свят на банатските българи.
За тези свои спомени, срещи и стари приятели, и най-вече за Бърдарски геран, дори започна да разказва в новосъздаден блог, където можете за прочетете как един "външен" човек е видял селото ни и как то е останало в сърцето му - заедно с историята си, с хората и манталитета им, с носиите и бита, с храма и цялостната си архитектура.

14 март 2009 г.

Химнът на Бърдарски геран вече звучи в интернет

За всички родени и израсли в Бърдарски геран има една песен, която обединява минало, настояще и бъдеще, спомени и мечти, приятели и роднини. Тя не блести с особени художествени качества според специалистите, но за нас е "нашият химн"; песента, която изправя на крака всички; песента, която се пее със сълзи на очите, именно защото е нещо повече от песен.

Отдавна имахме намерение да я качим в интернет и най-после това вече е факт благодарение на певческия състав на читалище "Съединение-1923".
Всички банатски българи; всички хора, които проявяват интерес към нашата общност; всеки един човек на земята вече може да слуша химна ни в сайта на Бърдарски геран. Записът се намира, заедно с текста, в раздела "Бит и култура".

Благодарим на самодейците за търпението при записването му. Правен е с подръчни и непрофесионални средства, не е запис в студио, но цялата импровизирана атмосфера на записите в читалището роди идеята да потърсим студио и професионална записваческа техника за в бъдеще.

Благодарим и на Александър Живков, който поддържа технически сайта на селото ни и направи чудеса, за да превърне аматьорския запис в подходящ за качване в интернет.

Очаквайте новите, вече правени в студио, изпълнения на самодейния колектив на читалището. Да се надяваме, че ентусиазмът на всички ни ще намери начини, пътища, средства за осъществяването на тази идея.

Приятно слушане на химна! А защо не и пеене?

13 март 2009 г.

Първият ни проект спечели

Като председател на Дружеството на банатските българи в България постоянно получавам запитвания от потомци на банатски българи, живеещи в България и чужбина, да им помогна при издирването на техни роднини. Съвместните ни усилия са успявали да свържат хора, разделени от времето и обстоятелствата. Единичните подобни случаи и потребността от такава информация мотивира организацията да кандидатства с проект за решаване поне на малка част от този проблем.

Дружеството на банатските българи в България преди около месец подаде първия си проект във Фондация „Работилница за граждански инициативи” по програмата „Развитие на общности”. Проектът е за събиране на материали и издаване на книжно тяло под надслов „Родовата памет на банатските българи”. Добрата новина е, че проектът спечели. Фондацията, освен три модула от семинари и обучение за двама представители на организацията, отпуска сумата от 2 000 лв. за издаването на книгата със събраните материали.

Чрез продукта на този проект смятаме, че ще подобрим положението на общността откъм предоставяне на синтезирана и пълна информация. Вече ще съществува механизъм на тази събирателска дейност и пъзела на родовете полека ще се подрежда.

Повече подробности за програмата и проекта можете да намерите в сайта на Дружеството http://www.falmis.org/

Сърдечно благодаря на г-жа Сашка Началнишка, която ни помогна проектната идея, отлежаваща вече поне 8 години в папките ми, да придобие завършения вид на проект, който да е конкурентно способен и печеливш.

Най-лесното се оказа частта по писането на проекта, трудното идва след спечелването на финансирането, защото сега ни предстои много работа.

Обръщам се към всички банатски българи да ни съдействат, защото шансът им тяхната родова история да излезе на страниците на един такъв том е дошъл. Имаме няколко месеца книгата да стане факт и да участва в изложбите и останалите презентационни форуми, организирани от Фондацията за граждански инициативи по програмата „Развитие на общности”.

Очакваме вашите истории! Търсете ни за всичко във връзка с издирването на рода си, разчитаме на всеки един да помогне за оформянето на първото по рода си издание за нашата общност.

23 февруари 2009 г.

Вече и Live

В събота стартира бишновската „телевизия”, както обяви Пали Велчов в края на концерта за Фършанги в Стар Бешенов. Благодарение на Яни Драгомир и още няколко ентусиасти стана възможно палкенете от целия свят да могат да гледат на живо ставащото в големия салон на „Културната къща” (читалището, по нашему).

В събота 35 зрители от целия свят гледаха и коментираха в чат впечатленията си от видяното и чутото, а в неделя, докато се излъчваше бала на ловците, зрителите минаха 70.

Вече всички събития, които се провеждат в Стар Бешенов, ще могат да бъдат наблюдавани от банатските българи, където и да се намират по света. Преди всяко излъчване се надяваме да ни информират доста по-рано, за да имаме време да реагираме.

Ето и канала на Стар Бишнов - http://www.mogulus.com/starbisnov

20 февруари 2009 г.

Читалището в Бърдарски геран със свое място в web-пространството

От известно време читалище „Съединение-1923” с.Бърдарски геран се опитва да намери най-подходящата форма за презентация на всичко това, което е - като история, хора, дейност, постижения.

След размисъл и консултации със специалисти настоятелството реши да се откаже от възможността за сложен сайт за сметка на по-лесното администриране. И така се появи блогът на читалището, които в простичка форма, но с много старание ще показва на света как хората в Бърдарски геран се стремят да съхранят всичко най-хубаво от културата на банатските българи.

Можете да разгледате първите стъпки на новото начинание http://www.saedinenie1923.blogspot.com/

Утре в сайта ще има богата картина от празнуването на Фършанги – в снимки и текст.

16 февруари 2009 г.

Аржентина става актуална тема

Малцина знаят, че баба ми по майчина линия е родена в Аржентина. Родители й били емигранти там, но за кратко – успели да се върнат, за разлика от мнозина други, които били принудени да останат там завинаги. Там останали и мои роднини, които досега безуспешно издирвам, защото контактите с тях прекъсват със смъртта на по-възрастните.

Един зов за помощ дойде днес в пощата ми и той има връзка с банатски българи в Аржентина. Марин Добрев от Пазарджик ме моли да му помогна в издирване. Ето и писмото:

Здравейте г-жо Караджова,

Наскоро се запознах с една жена от Аржентина, която издирва роднини в България. Тя се казва Bibian, на 35 г., и е от Cipoletti, Аржентина. Нейният дядо George Vasilcin/Георги Василчин/, които е роден в България през 1905г. е емигрирал през 1921 г. в Аржентина. Той е имал 5 деца в Аржентина и едно момче, което е останало в България. Има и няколко снимки, от които разбрах, че са от банатските българи в България по тяхното облекло.
От Вашия блог разбрах, че сте от тази общност и вероятно ще можете да ми помогнете или пък да ме насочите как да го направя, за което предварително Ви благодаря.”


Доста въпроси породи това писмо и чакаме още данни, за да можем да издирим останалите тук от рода.
Който може да помогне, нека се обади. Този жест на търсене на банатски българи от Аржентина към България е първият, който аз регистрирам. Дано да не е и първият изобщо, а дано не остане и последен. Затова сме длъжни да помогнем на тази млада жена, която търси връзка с рода си.

Продължение по темата. Повече данни, получени от Марин Добрев внесоха малко яснота:

"Дядо и Jorge Vasilcin е роден през 1905г. в Букурещ /така предполага тя/. (JORGE VASILCIN born on September 28, 1905 SON OF MARY AND NICOLAS VASILCIN, in Bucharest, Romania). Той е живял в град, който е опустошен от войната. В Унгария му се ражда син, който е със същото име Jorge /предполагам Хорхе/. Той живее при неин чичо в Унгария и е на около 84 години, но не знае дали е още жив. Дядо й емигрира в Аржентина, когато бил на 23 години. Там му се раждат 5 деца от които най-малкия е нейния баща /на Bibian /. Има снимка със съпругата и децата му от Аржентина."


На Фършанги в Бърдарски геран

Идва времето на карнавала за католиците по цял свят. Банатските българи тогава празнуват Фършанги (унг. Farsang, нем. Fasching). Нарича се и "Заговезни". Това са дни на веселие и карнавални шествия, за които млади и стари се готвят от рано.

На Пепеляна сряда, която тази година е на 25 февруари, се влиза в постното време преди Великден, затова дните преди този ден са изпълнени с карнавално веселие.

Читалище „Съединение-1923” с.Бърдарски геран кани всички желаещи да се включат в карнавала в събота, 21 февруари, понеже е почивен ден и повече хора ще имат възможност да участват.

От 9,30 ч. до 10 ч. в читалището се събират всички, за да открият тържествено карнавалния ден. В 10 ч. „мошулете” (маскираните) тръгват с каруци, музика и песни из селото, за да посетят всяка къща, която гостоприемно отвори врати за тях. Шествието може да е с неограничен брой участници – зависи от желанието за забавление на всички в селото.

Заповядайте да видите Фършанги в Бърдарски геран! Празникът си заслужава!

13 февруари 2009 г.

От Бърдарски геран до Виена

Доста хора си спомнят шеговития план преди време в една от предизборните кампании – да се направи път от Бърдарски геран до Виена. Предложението може да е било метафорично, но спомням си, че тогава всички много се шегуваха именно при мисълта за конкретната му реализация като шосе.

За една потомка на банатски българи този път е реалност. Отдавна се каня да Ви я представя и сега с нейна помощ това вече е възможно.


Снежана Петрова Карабенчева-Керн е родена през 1962 г. в с. Бърдарски геран като четвърто дете в семейството на учителите Петра и Петър Карабенчеви. Повечето деца в селото са преминали през грижите на тези двама начални учители в родното училище.
Снежана завършва Немска гимназия в Ловеч, а след това Институт за медицински кадри в София. След това учи Немска филология във Велико Търново и Виена, а през 1996 г. се дипломира в Софийския университет.
Първоначално за кратко работи като нередовна учителка в училището в Бърдарски геран. След това е медицински лаборант в спешната лаборатория на Медицинска Академия в София, в Центъра по сърдечно съдова хирургия към Медицинска Академия. Работи и като екскурзовод към Бюрото за младежки туризъм “Орбита”.

От 1992 год. е медицински лаборант в Университетската болница във Виена.
Омъжена е от 2004 г., живее във Виена със семейството си, а една учебна година живеят в Малта.

Дъщеря й Катерина-София е родена в Австрия през 1996 г.. От 2003 г. Катерина учи и в Българо-Австрийското училище за занимания в свободното време “Св. Св. Кирил и Методий“.

От 2004 г. Снежана Карабенчева-Керн е член на Управителния съвет (настоятелството) на училището. От ноември 2005 г. е негов председател.

Как една банатска българка ще ни разкаже за Българо-Австрийското училище във Виена и каква е ролята му в опазване на българското самосъзнание на децата, можете да видите в сайта на Дружеството на банатските българи в България.