30 януари 2009 г.

За обитаването

Нашето живеене в този свят се определя от идеи, правила, цели, стремежи, които би трябвало да са общовалидни, общозначими и общотърсени. Именно в търсенето или степента на неговата липса се провиждат разликите в това, доколко всеки един от нас вижда мястото и ролята си в процеса. Една много хубава мисъл на Блажения Августин ни казва, че пътят към обетованата родина „трябва не само да се вижда, но и да се обитава” и в нашето отношение към бъденето ни и обитаването можем да очертаем границите на готовността ни да вървим изобщо.

Общностите, към които принадлежим, било по-малки или по-големи, са постоянно заплашени да спрат „вървенето” и да се оставят кротко да дочакат края си. Потънали във фантазни и помпащи самочувствието ни истории, легенди и спомени, те непрестанно излъчват словопотоци от рода на „селото умира, енорията умира, Църквата запада, общността не съществува”. Нагнетеността на тези отрицателни и наситени с идеята за отвъдност, поради честото присъствие на „умирането”, картини за света се увеличава толкова повече, колкото някакви слаби опити за стъпки напред се мъчат да придвижат поне на сантиметри цялата тежка и нежелаеща да мръдне конструкция на общностното съзнание.

И тогава се оказва, че непрестанно живеем в парадоксална ситуация. Вместо всички ние да хвърляме сили да осъществяваме мечтите си, дарбите си, идеите си, доброто в нас, то ние сме постоянно заставени да се борим срещу злото, което се излъчва (отново от нас) и което иска да смачка дори самия порив към дейност в посоката на доброто. Ние като общност се самоизяждаме, задушавайки сами себе си в негативизъм и налагане на вегетиращия модел на съществуване, който се оказва по-силен, по-масов и по-смачкващ. Животът ни се е превърнал в говорилня, в която отвсякъде чуваш хленчещи гласове – все нещо не върви, все някаква криза ни пречи, постоянно ни се случва нещо лошо, всеки един миг е видян от гледната точка на лошото в него и на желанието на всичко около нас да ни смачка, а пък ние в изкривената си ценностна система се опияняваме от именно това смачкване, което превъзнасяме в обговарянето му и му придаваме неимоверна плътност като сме му позволили да присъства в битието ни.

Тази „заспалост”, мъчеща се да убие будните с приспивните си отровни песни на негативизма, е проява на комплекса да растем, да бъдем, да развиваме това, което ни е дарено, защото по този начин бягаме от отговорност. Защото СИ ни е удобно да гледаме и да говорим, да СЕ оплакваме и да търсим виновни, да СИ тънем в някакви си наши винаги правилни становища (и в боклука пред вратите си). Ситуацията много напомня поставянето на диагноза и даването на рецепта за лечение. Ясно виждаме грешките (на другите предимно), ясно виждаме умирането, знаем защо става така, но целта не е изцеление. Целта е още по-голямо потъване в отчаянието и ликуване от успешно изпълнената мисия. Защото излагаме проблемите не за да ги осмислим и да се опитаме да променим нещо чрез лечение, а за да се оправдаем в бягството си.

Подобно поведение води до разпад на общността. Тези лъже-пророци, говорещи по мегдани и сбирки, обикновено свършват с говоренето и констатирането на кризата. Те само „виждат”, но отказват да „обитават” пътя, отказват да изживеят последните метри до умирането, участвайки съзнателно в ставащото, отказва да бъдат и да обитават.
Друга част от общността, която обратно – никога не „говори”, но пък вечно се оплаква задкулисно, че другите говорят, правят, ходят, питат, вечно коментира казаното, чоплейки раната допълнително и помагайки й да разнесе зловонието си още повече. Тя също „вижда”, но не само, че не иска да изрази открито отношение, отново пазеща в егоистичното си лоно своето си съкровище, което дори като споделяне не желае да направи достояние на останалите, но тя също не иска да обитава, не иска да бъде по пътя, а отново стои отстрани.

Описваните състояния не са константни за определена група, те по-скоро са временни и сменящи се при всички, което навява надеждата, че все пак ще дойде и момента, когато в един и то по-дълъг период от време, за по-голяма част от хората ще настъпи онова осмислено по различни от досега изброените критерии, когато виждането няма да спре до там, а погледът ще породи действие, ще породи присъствие, истинска загриженост и отговорност.

Думата „обитавам” е много близка до старата българска дума „обвитавам”, която носи семантиката на „витаенето” и връзката по вертикала. Именно там е ключът за истинското ни съществуване на тази земя. Не пищните и зловещи до неузнаваемост картини на хоризонталното ни битие, което заплашва да ни смачка с реалността си, а нещо, което стои над нас и пред което ние можем да стоим само ако сме осмислили смирено истинското си място. Само ако постоянно държим съзнанието си отворено за връзка с Бога, като истинския Критерий, по който да насочваме мислите и делата си, само тогава можем да бъдем сигурни, че и „обитаването” ни на тази земя и на този свят ще е изпълнило мисията си.

19 януари 2009 г.

Предстоящ филм за Гостиля

Тези дни получих писмо, което ме зарадва с интереса си към малката група банатски българи в село Гостиля. Предаването "Заедно" на Българската национална телевизия през април ще снима филм за хората в това малко село:

"Здравейте г-жо Караджова,

Казвам се Миглена Казарян и съм един от авторите на предаването "Заедно", което се излъчва по Българска Национална телевизия. Не знам дали сте попадали на наши предавания, затова си позволявам да Ви представя с едно изречение филмите, които правим. Това са филми за толерантността, за живота "заедно" на различните етноси по нашите земи, запазвайки своята традиция, култура и идентичност, за общото ни бъдеще като граждани на България. Създавайки филмите ние отстояваме позицията си, че колкото сме по-различни, толкова сме по-богати и колкото повече се познаваме, толкова повече ще се уважаваме.
Конкретният повод, за да Ви пиша е желанието ми да направим филм за банатските българи. Иска ми се предаването да бъде заснето в с.Гостиля и тръгвайки от конкретни житейски съдби /истории, традиции, легенди и т.н/ да акцентираме върху днешния ден на общността".

15 януари 2009 г.

Бърдарски геран - началото на "католическите процеси"

Вчера в интернет излезе един обзор, който ми припомни за дълга, който имаме всички към историята на Католическата Църква в България, към нашата собствена история. Православен сайт оповести, че „на 14 януари 1952 г. е проведено съдебно дело срещу католическия свещеник Дамян Гюлов - основател и редактор на католическия в. "Истина". Обвинен е в антинародна дейност и е принуден да признае, че е поддържал "връзки с чужди разузнавания", като е предавал сведения от военен, стопански и политически характер на Ватикана, Англия и Франция” (http://www.dveri.bg/).

Това ме върна към задачата, която чака да бъде изпълнена. Всеки от нас може да допринесе за събирането на ценните зрънца спомени, документи, архиви, пазени не къде да е, а в умовете, сърцата и домовете на хората, които някога са били свидетели на ставащото. Голяма част от тези хора вече не са сред нас. Спомените им са безвъзвратно изгубени, но истинските верни са намирали начин да съхранят това, което е ценно за всички.

Така преди време у мен попадна един важен документ, преминал през ръцете на човек от Бърдарски геран, живеещ в Русе, бивш семинарист, който преди смъртта си го предава на Ангел Косатев от Русе, а той го дава на мен – протоколът от разпитите при ареста на отец Асен Чонков, енорийски свещеник в Бърдарски геран през 1950 г. При първа възможност ще сканирам немалкия брой избелели вече страници, печатани на машина, и ще публикувам целия текст.

Сигурна съм, че подобни ценни документи се намират по енориите все още - у хора, които са ги запазили, знаейки за значението им за идните поколения. Ако епархиите не проявят интерес към събиране и публикуване на подобен архив, то всеки един от нас трябва да се погрижи за късчетата завещана, но криеща се все още история. Пространството на сайта на Дружеството на банатските българи е отворено за всеки, който предостави архивни материали за енориите.

А ето и остатъка от припомнянето на събитията в гореспоменатия сайт:

Серията съдебни процеси в България срещу католически свещеници започва с делото на Асен Чонков, енорийски свещеник в с. Бърдарски геран, Никополска епархия. Той е арестуван през юли 1950 г. като предполагаем главен организатор на спонтанните бунтове в региона срещу насилственото събиране на т. нар. държавни доставки на зърнени храни. В обвинителния акт на врачанския окръжен прокурор свещ. Асен Чонков е определен като "привърженик на монархофашистката власт" и "саботьор на отечественофронтовските инициативи". За тези провинения е осъден на 15 години затвор.

Третият съдебен процес е на 3 юни 1952 г. Подсъдими са софийският свещеник-капуцин Роберт Прустов и неговият помощник-домакин Стефан Цоков. Двамата са обвинени в шпионаж и противодържавна дейност. Роберт Прустов е осъден на 20 години лишаване от свобода, 22 години лишаване от граждански права и конфискация на цялото имущество. Стефан Цоков е осъден на 10 години лишаване от свобода, 12 години лишаване от граждански права и конфискация на цялото имущество.
На 6 юни 1952 г. в Пловдив е организиран съдебен процес при закрити врати, на който е разгледано делото срещу свещеник Йосиф Тончев, капуцин. Обвинението срещу него също е в шпионаж. Йосиф Тончев е осъден на смърт и екзекутиран на 23 януари 1953 г. През юли 1952 г. са арестувани 40 души, сред които един епископ, 25 свещеници и една монахиня; те са обвинени в шпионска и подривна дейност срещу народнодемократичната власт. На 3 октомври е произнесена присъдата. Четирима души са осъдени на смърт чрез разстрел: Никополският епископ Евгений Босилков, от ордена на пасионистите, и свещениците-успенци Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков. Другите присъди варират от 3 до 20 години лишаване от свобода – двама са осъдени на 20 години затвор, шестима на 15 години, двама на 14 години, единайсет души получават по 12 години, деветима по 10 години, четирима съответно по 8, 6, 5 и 3 години, и двама по година и половина. Смъртните присъди са изпълнени в 23,30 часа на 11 ноември 1952 г. в Софийския затвор.
На 29 октомври 1952 г. Софийският окръжен съд разглежда делото на епископ Иван Романов, наместник на Софийско-Пловдивската епархия. Обвинението е шпионаж. Произнесената присъда е 12 години лишаване от свобода. На 8 януари 1953 г. епископ Иван Романов умира в затвора. От 2 до 4 декември 1952 г. Софийският окръжен съд разглежда още едно дело на католически свещеници и цивилни лица, обвинени в шпионаж. Обвиняемите са 10 души. Един е осъден на смърт, един на 20 години, двама на 15, двама на 12, двама на 10 години и двама на 6 години лишаване от свобода”.

12 януари 2009 г.

Нова книга за българското католическо присъствие в Унгария


Случайно преди дни насочиха вниманието ми към едно събитие – на 8 януари в Унгарския културен институт в София бе представено интересно издание: „Българско участие в католически мисии из Унгария и Трансилвания през XVII-XVIII век”. Книгата е под редакцията на покойния вече професор Ищван Дьорд Тот и съдържа документи от Архива на Светата конгрегация за разпространение на вярата във Ватикана от 1637 до 1716 година. Издава я Академично издателство „Проф. Марин Дринов”.

Обадих се веднага в Културния институт, а днес отидох лично там, за да се поинтересувам за книгата, тъй като темата е в полезрението ми от около 15 години. Бях посрещната невероятно топло и приятелски като представител на банатските българи в България и сега имам удоволствието да ви представя това забележително издание.

На 450 страници са събрани 163 изключително интересни документа, а обзорът, написан от проф. Ищван Дьорд Тот ще заинтригува всеки изкушен от темата за католицизма в България. От значителен интерес е най-вече за банатските българи, които могат да намерят допълнителни данни за обогатяване на картината на собствената им история.

Преводач е ст.н.с.д-р Марта Бур, научна редакция - н.с.д-р Пенка Пейковска, и археографско оформление - д-р Дьорд Сонди, гост-преподавател в СУ „Св.Кл. Охридски”.
Книгата може да бъде намерена в книжарницата на Българската академия на науките.

9 януари 2009 г.

Отчетни събрания в Бърдарски геран на 16 януари

В Бърдарски геран на 16 януари ще се проведат две събрания – Общо събрание на читалището и Общоселско събрание и отчет на кмета г-жа Цветомила Спасова за изминалата година. И двете ще са в салона на читалището, следвайки едно след друго. Начало – 18 ч.

Настоятелството на читалище „Съединение-1923” с.Бърдарски геран свиква годишно отчетно Общо събрание, което ще се проведе при следния дневен ред:

1.Отчет на дейността от 15.ХІІ.2007 година до 16.01.2009 година
2.Отчет на проверителната комисия
3.Промени в устава
4. План за работа през 2009 година
5. Разни

На Общоселското събрание г-жа Цветомила Спасова, кмет на село Бърдарски геран, ще даде своя отчет за дейността през изминалата година от мандата.

7 януари 2009 г.

Родовите истории

В последно време доста хора ме търсят, за да им помогна да намерят роднините си в Банат. Понякога успяваме заедно, друг път – не. Радостно е, че мрежата от контакти, която се изгради за тези десет години, откакто „Фалмис” се появи като идея и вестник, а сега вече премина и в интернет, все повече се разраства и функционира доста добре.

Ник Марков публикува нещо много интересно в блога си и то затвърди мнението ми, че проследяването на родовите ни истории всъщност не е много трудна задача, главно благодарение на отличния архив на католическите енории. С повече търпение и изследователска страст всеки може да се върне назад до времето на гоненията след Чипровското въстание.

Моят добър приятел Димитър Марков от Чопля успя да проследи историята на рода си и стигна до Трънчовица, но това не му пречи всяка година да обикаля всички палкенски места в Северна България, защото за него те са част от Родината и от мястото, откъдето са тръгнали предците му, за да спрат край Букурещ.

Отлагаме ден след ден, година след година работата по проучването на родовата си история. Скоро вече няма да има кого да питаме. Ще ни останат само книгите, а те няма да ни кажат нищо повече от статистика, зад която ще трябва сами да прозрем и да открием човешки съдби, сълзи и мъка, радост и успехи, дребни знаци по пътя и големи постижения.

Ето откритата от Ник информация от книгата "Heimatbuch der Heidegemeinde Lovrin im Banat" на Dr. Anton Peter Petri, публикувана през 1979 г. Той дава имената на българите в Ловрин и мястото, откъдето произхождат. Таблицата съдържа следните колони – име, година на раждане, година на смъртта в Ловрин и мястото, откъдето идва.
Всички са помнели откъде идват – Петокладенци, Ореш, Белене, Трънчовица, Свищов, Стар Бешенов, Винга и т.н.


Частица от нашата история е в тези два листа. Кой ще допише следващите?

Ако имате проблеми с уголемяването на снимките, идете в блога на Ник - там се отварят нормално и ще можете да прочетете всички данни.






3 януари 2009 г.

Трябва само „да бъдем”…

Ник Марков публикува в блога си една история, която ме провокира да я адаптирам, за да е по-достъпна за нечетящите на банатски български.

Проблемът между „Какво да правя?” и „Какъв да бъда?” занимава всички ни, но освен в дебелите книги ето, че може да има и по-различен начин на представяне:

„Една жена изпаднала в кома. Изведнъж усетила как душата й се издигнала към небето и се събудила пред съда на Бога.
- Коя си ти? – я попитал един Глас.
- Аз съм жената на един голям директор – отговорила тя.
- Не те попитах чия жена си, а коя си ти.
- Аз съм майка на четири деца.
- Не те попитах чия майка си, а коя си ти.
- Аз съм учителка.
- Не те попитах каква си, а коя си ти.
- Аз съм католичка.
- Не те питах за твоята вяра, а те попитах коя си ти.
- Аз съм онази, която помага всеки ден на бедните.
- Не те попитах какво си правила, а коя си ти.
Разговорът продължил по този начин още дълго време.
Но както изглежда жената не преминала този „изпит” и била изпратена отново на земята. Като се събудила от комата, започнала да търси коя е тя наистина.
И оттогава нейния живот се променил напълно”.

От Бърдаре до Аржентина


Преди време ме намери по електронната поща Георги Петков, родом от Бърдарски геран. Той поиска да разкаже на всички ни историята на техния род Петкови (Донцоловите) и по специално за неговия чичо Никола (на снимката).

Текстът, който публикувахме в сайта на Дружеството на банатските българи в България, разказва как Никола Петков, един от основателите на читалище "Съединение-1923" в Бърдарски геран, емигрира в Аржентина, където също основава читалище и е от активните общественици в градчето Капиови.

Сърдечно благодаря на Георги Петков за проявеното постоянство в желанието си да направи достояние на общата ни памет тази част от родовата им история. Можете да я прочетете тук.