28 септември 2009 г.

За хората и книгата


В бясната скорост на събитията трябва да поспра за миг и да помисля. Иначе може и да се загубя...

Първата книга, издание на Дружеството на банатските българи в България, е факт. За няколко месеца идеята се превърна в книжка. Малка, с цвета на стара фотография, пожълтяла от дълго пазене в кутиите на баби и дядовци. Дълго стоя идеята в раклите на плановете ни, толкова дълго, че когато всичко като на шега започна да се сбъдва, някак беше трудно да се осмисли. То се случваше сякаш само, а всички ние служехме, за да помагаме, доколкото ни стигат силите, на зараждащото се да се появи.

Благодаря на всички, които повярваха в идеята. На всички, които написаха тестове и участваха в този сборник. На всички, които искат да има второ преработено и допълнено с нови автори издание. Всичко това показва, че усилията не са отишли напразно.

В шумотевицата на поредицата представяния един човек остана леко в сянка поради факта, че не е в България, а в Болоня (Италия). Мария Гюкова е художник на корицата на книгата. Дъщеря на художника Антон Гюков от Бърдарски геран (от рода на Донцоловите), тя се съгласи да направи корицата даром – заради баща си и заради изтънялата й връзка с банатските българи. Благодаря на Мария за отзивчивостта и бързината на работата.

На представянето в София на 23 септември стана дума за цвета на корицата. Интересно бе единството на всички – банатски и не-банатски българи около символиката на цвета й. Тъй като исках при среща с книгата човек да вижда стара снимка, която да го въвежда веднага в съдържанието, Мария взе една от многото архивни снимки и „изля” цвета на стара пожълтяла от времето фотография върху цялата корица.
При първия досег с коректурите ми задаваха въпроси защо е „такава бозава” книгата. Отговарях, че цели да покаже колко е избледняла родовата ни памет, така че дори буквите на текстовете все по-трудно се виждат и са станали бели. Доц. Д-р Антоанета Запрянова обаче ме обори и каза, че това е цветът на земята, на пръстта, от която идваме и в която ще се върнем. Една символика, натоварена с много смисли и будеща размисъл…

В беседата се стигна до пожеланията следващите книги за банатските българи, които ще издадем всички ние заедно, да имат все по-наситени цветове на корицата, а защо не и някоя, която да е изцяло в „паргарево” (розово) - цветът, известен като „палкенския” цвят от цялата палитра.

17 септември 2009 г.

Денят, в който сме родени


На 18 септември имам рожден ден. От много години не го „празнувам” по стандартния начин с много гости, купон, ядене и пиене. Винаги съм се радвала повече, ако с този ден е свързано нещо друго – пътуване, разходка, хубав слънчев ден, среща с някое непознато място.

Забелязала съм, че колкото повече години ме отдалечават от „празнуването”, толкова повече хора се сещат за мен и ми се обаждат, пращат имейли, честитят… Това се случва в някаква друга сфера на общуване, където присъстват заедно в този ден хората, с които ме свързва неуловима нишка.

Замисляла съм се неведнъж върху поздравлението за рожден ден. Докато българите си честитят самия ден и го превръщат в средоточие на всичко, дори измествайки човека от цялата тази смисловост, то банатските българи използват друга формула, много по-интересна и предизвикваща размисъл. Ще я изпиша на кирилица, макар да съм против писането на диалекта ни с кирилски букви:

„Да те Бог жувей!”

Нещо като „Да те поживи Бог”, но в странната звучност на диалектния изговор. Как изведнъж всичко добива друга светлина, когато в този ден нищо друго няма значение освен човека и Бога, и живота, който е дарен и даряван постоянно, благодарение на който ни има на този свят.

Подаръците за тазгодишния ми рожден ден започнаха да идват още в навечерието. Един приятел ми подари стих, който искам да споделя с читателите на този блог, защото по странно съвпадение е свързан с темата на горните ми размисли. Авторът се казва Димитър Стоянов и пише страхотно – в стихове и проза. Остава само да се престраши да издаде написаното.

А ето и подаръка:

Надежда, Вяра и Любов!


Не ме напускай никога, надежда,
когато сам над пропастта стоя,
дай ми ръка, не се оглеждай,
на края да се задържа.

Не тръгвай от сърцето, вяра,
когато слаба е душата,
изтръпнала от изневяра
и подкосени колената.

Ако вихрушка страховита
душата бедна заледи,
спаси ме ти, любов, долитай,
и ледовете разтопи.

Не хвърляйте ме във беда,
когато с тъжен съм покров,
свети, спасителна звезда,
Надежда, Вяра и Любов!

7 септември 2009 г.

Покана за представяне на книгата за родовата памет

Дружество на банатските българи в България

Фондация „Работилница за граждански инициативи”

Държавната агенция за българите в чужбина

Ви канят на представянето на

книгата

„РОДОВАТА ПАМЕТ НА БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ”

(12 автори с 12 родови истории – от Банат до България)

23 септември 2009 г., 18 ч.
зала „Надежда”
Столична библиотека